Гай-джин
Шрифт:
Откровеността й го заслепи.
— А ако го запазя в тайна?
Тя се засмя.
— Ако искаше да го запазиш в тайна, щеше да си го изгорил веднага, никога нямаше да ми го показваш, жалко, да се унищожи такава красота, толкова е жалко, Йоши-чан, но е необходимо на човек в твоето положение.
— Защо? Това е само стихотворение.
— Смятам, че това стихотворение е специално. То е много добро. Такова изкуство извира от дълбочината, разкрива откровения, което е целта на поезията.
— Продължавай.
Очите
— Например — допълни Койко непринудено — за грешните очи стихотворението може да означава, че твоята вътрешна мисъл казва: „Мощта на моя праотец, съименник, шогуна Торанага Йоши, е в мен, тя моли да бъде използвана.“
Йоши я наблюдаваше, не можеше да се прочете нищо в очите му. „Ийе — мислеше си той, всичките му сетива усещаха опасност. — Толкова ли съм явен. Може би тази дама е твърде схватлива, за да бъде жива.“
— А принцеса Язу? Какво би си помислила тя?
— Тя е най-умната от всичките, Йоши-чан. Знаеш го. Ще разбере значението веднага — ако има специално значение. — Очите й отново не можаха да прочетат нищо.
— А ако е подарък за теб?
— Тогава моята нищожна личност ще се изпълни с радост, че й е дадено такова богатство, но аз съм затруднена, Йоши-чан. То е твърде специално, за да се дава или получава.
Йоши откъсна погледа си от нея и загледа творбата си много внимателно. Койко беше всичко, което желаеше. Не можеше никога да я повтори. Сякаш се наблюдаваше как взе листа хартия и й го подаде, като затвори капана.
Тя пое листа с двете си ръце и се наведе ниско. Мигновено го разгледа внимателно, искаше да подреди всичко от него в паметта си, както мастилото бе наредило думите на листа. Дълбока въздишка. Внимателно задържа крайчето до пламъка.
— С твое разрешение, Йоши-сама, моля? — обърна се тя официално, погледна го, очите й твърди, ръката й твърда.
— Защо?
— Твърде е опасно за теб да оставиш такива мисли живи.
— А ако откажа?
— Тогава, моля да ме извиниш, трябва да реша вместо теб.
— Решавай тогава.
Койко веднага пъхна листа в пламъка. Той го обхвана й подпали. Извиваше го ловко, докато остана само една мъничка лентичка, все още горяща. Койко събра пепелта върху друг лист. Пръстите й бяха дълги, почти идеални. В тишина те нагънаха листа на фигурка и я оставиха на масата. Хартията беше във формата на шаран.
Когато Койко вдигна отново очи, те бяха пълни със сълзи.
— Истински съжалявам, моля те, извини ме — прошепна гейшата, гласът й трепереше. — Но е толкова опасно за теб… толкова е тъжно да унищожиш такава красота, исках много да я запазя. Съжалявам, ала е твърде опасно…
Йоши я прегърна нежно, знаеше, че това,
„Койко е права, сега виждам. Язу щеше да усети номера ми и да прочете истинските ми мисли. Нейното влияние над Нобусада трябва да спре, или с мен е свършено. Не е ли точно за това другият начин на тълкуването: «Мощта на моя праотец». Спокойно могат да ми набучат главата на кол заради нея!“
— Не плачи, малката ми — измърмори Йоши, сигурен, че сега може да й се довери.
И докато Койко се успокои, и после го приласкае в третото си сърце, най-тайното й сърце — първото за всички по света, второто само за близките от семейството, третото никога не се показваше пред никого, — та в третото си сърце тя въздъхна мълчаливо с облекчение, че е изкарала поредната проверка, защото това сигурно беше проверка.
„Твърде опасно е за него да пази такова предателство живо, но много по-опасно е за мен да го притежавам. О, да, моят красив господар, лесен за обожаване, за да се смее и играе любовните игри и ти да се преструваш, че си в екстаз, когато влиза в теб — и да помниш, че в края на всеки ден си изкарала едно коку. Мисли за това, Койко-чан! Едно коку на ден, за да си част от най-вълнуващата игра на земята, с най-възхваляваното име на земята, с един млад, красив, невероятен мъж с огромна култура, чийто член е най-добрият, който някога си пробвала… и в същото време да печелиш повече богатство от всеки друг.“
Ръцете й, устните й и тялото й му отговаряха изкусно, отваряха се, затваряха се, разтваряха се повече, поемаха го, водеха го, помагаха му, бяха един изящен, съвсем вярно настроен инструмент, с който той да поиграе; позволяваха му да се приближи към края. Койко се преструваше, че стига до екстаз, караше го да се гмурка в нея отново и отново, но внимаваше да запази част от енергията и остроумието си, защото той беше мъж с ненаситен апетит — наслаждаваше се на любовния акт, никога не бързаше, но винаги продължаваше напористо. Тя го пускаше да върви, възпираше го, докато го остави да влезе и стигне момента на облекчението.
Настъпи тишина. Йоши спеше, в съня тялото му не беше неприятно. Тя героично се въздържаше да не помръдне ни най-малко, за да не наруши покоя му. Добре беше задоволен от уменията й — бе сигурна в това. Последната й, най-съкровена, развеселяваща я мисъл, преди да потъне в съня, бе: „Чудя се как Кацумата, Хирага и техните приятели шиши ще тълкуват «мечът на моите деди…»“
14.
Понеделник, 1-ви октомври