Гай-джин
Шрифт:
— Истина е. Следващия път… следващия път ще се запознаеш с нея.
— Mon Dieu не, това е правило. Никога не представяй твоята „специална“ на никого, най-малкото на приятел. Не забравяй, че докато ти я обезпечиш, плащайки й сметките, тя е на разположение на всеки с пари — ако желае.
— О, бях забравил. — Филип скри истината.
— Дори ако я обезпечиш, тя може да си има любовник навън, ако желае. Кой може да знае това?
— Предполагам, че е така… — Филип още повече се разтревожи.
— Не се влюбвай, приятелю, не
Тайърър потрепери, мразеше истината, мразеше мисълта тя да е с друг и да спи с него, както той с нея, мразеше, че го прави за пари, мразеше болката в слабините си. „Боже мой, наистина е толкова специална, приятна, сладка бърборана. Нежна, любезна, толкова млада и съвсем отскоро в Къщата. Трябва ли да я обезпеча? Не — трябва, мога ли? Сигурен съм, че Андре има свое собствено местенце, със своя специална приятелка, макар че никога не е казвал, нито пък аз съм го питал. Господи, колко ли ще ми струва? Навярно повече, отколкото мога да си позволя.
Не мисли за това сега! Нито за нея!“
С усилие насочи вниманието си към градината отдолу, но болката остана. Част от отделението на шотландските бойци се събираше под пилона, тромпетистът и четирима с литаври бяха на мястото си за сваляне на знамето. Практика. Шарена група от градинари се събра на портата, преброиха се и изчезнаха. Пропълзяха пред вратата и през самураите и си отидоха. Практика. Часовите затвориха и залостиха желязната порта. Практика. Барабаните и тромпетът шумно засвириха, докато английското знаме бавно се смъкваше надолу — при залез никакъв британски флаг, — закон за целия свят. Обичайната практика. Повечето от самураите си тръгнаха, оставиха само сили за през нощта. Обичайната им практика.
Тайърър потрепери.
„Ако всичко е обичайната практика, защо съм толкова нервен?“
Градинарите на Легацията се струпаха в тяхното помещение за спане от другата страна на будисткия храм. Никой от тях не смееше да погледне Хирага. Всички бяха предупредени, че животът им и животът на техните потомци ще зависят от неговата безопасност.
— Пазете се от разговори с непознати — рече им той. — Ако Бакуфу открият, че сте ме подслонили, вашето наказание ще е същото, само че ще бъдете разпънати на кръст, а не просто убити.
Въпреки всичките им жалки протести, че при тях е в безопасност, че може да им се довери, Хирага знаеше, че никога и никъде няма да е на сигурно място. След засадата на Анджо преди десет дни той прекара повечето от времето в тяхната тайна къща в Канагава, кръчмата на Среднощните цветя. Атаката беше неуспешна, убийството на приятелите му беше карма, и нищо повече.
Вчера пристигна писмо от Кацумата, водачът им, макар и нелегален шиши от Сацума, беше сега в Киото:
„Спешно: След няколко седмици шогунът Нобусада ще извърши нечуван прецедент, като дойде тук на държавна визита на Императора. На всички шиши се съобщава да се съберат веднага, за да планираме как да го пресрещнем, да го изпратим
Кацумата се бе подписал с тайното си име: Гарванът.
Хирага обсъди с Ори какво да направят, след това реши да се върне в Йедо, да действа сам, като разруши Британската легация, бесен, че Съветът на старейшините трябваше да е изигран и неутрализиран от гай-джин.
— Киото може да почака, Ори. Ние трябва да осъществим нашето нападение над гай-джин. Трябва да ги разгневим, за да обстрелят Йедо. Другите могат да се справят с шогуна и Киото. — Трябваше да вземе Ори, но Ори беше безполезен, раната му се бе влошила без лекарската помощ. — Как е ръката ти?
— Когато стане непоносимо, ще си направя сепуку — отвърна Ори, думите се размазваха от саке, което пиеше, за да притъпи болката. Тримата — той, Ори и мама-сан — пиеха за последен път заедно. — Не се безпокой.
— Няма ли друг лекар, по-сигурен?
— Не, Хирага-сан — рече мама-сан Норико. Беше дребна жена на петдесет, гласът й бе мек. — Дори изпратих за един корейски акупунктурист и билкар, и двамата са приятели, но лапите не помогнаха. Няма полза. Онзи гигант гай-джин…
— Колко си глупава — извика Ори. — Колко пъти трябва да ти казвам, че това е рана от куршум, от един от техните куршуми, а и те ме видяха в Канагава.
— Моля да ме извиниш — рече смирено мама-сан, главата й се допря до татами. — Моля да извиниш този глупав човек. — Тя се поклони отново и си тръгна, но тайно в сърцето си се безпокоеше за Ори, който можеше да извърши сепуку, докато Хирага е тук. Искаше и да намали с всяка измината секунда ужасната опасност, дебнеща нея и нейната къща. Новината за гибелта на кръчмата на Четиридесетте и седем ронини беше обиколила бързо на петдесет ри и повече — насилственото отмъщение с убийството на всички клиенти, куртизанки, слуги и набучената глава на мама-сан.
„Чудовищно — помисли си тя ядосана, — как някоя къща може да забрани на самураи, шиши да влизат? В по-старо време самураите убиваха много повече от днес, да, но това е било преди векове и главно когато се е налагало, и не са убивали жени или деца. Било е, когато законът на страната е бил точен, шогунът Торанага точен, синът и внукът му — също, преди корупцията и безпътният начин на живот да станат основни за потомъка на шогуна, даймио и самураи, разпрострели повече от век своите грабителски данъци над нас. Шиши са нашата единствена надежда!? Соно-джой!“
— Анджо трябва да умре, преди ние да умрем — рече тя с плам, когато Хирага се върна невредим два дни след атаката. — Бяхме ужасени, че са те заловили и изгорили с другите. Всичко е направено по заповед на Анджо, Хирага-сан, по неговите заповеди. Всъщност той се е връщал от кръчмата, когато сте го нападнали близо до портата на замъка, лично е наредил и присъствал на екзекуциите, оставил е хора в засада, в случай че вие, всички шиши, се върнете неочаквано.
— Кой ни е предал, Хирага? — попита Ори.