Гибелта на „Аякс“
Шрифт:
— Мен?… Защо?
— Не знам.
— Не може да не знаеш! — възразих шеговито.
— Наистина не знам… И няма начин да знам… Той прие най-умната тактика за себе си — престана изобщо да разговаря с мене… Просто мълчи, гледа ме иронично… Само днес едва промърмори: „Искам да видя Сим!“…
— Странно! Би трябвало да знае, че в края на краищата ще ти разкажа всичко…
— Така е — кимна той. — И все пак го поиска…
— Приятно ми е да те видя веднъж затруднен — рекох с едва доловими нотки на злорадство.
— Защо веднъж?… Винаги! — отвърна той просто.
Взехме
— А всъщност не изглежда зле — продължи той внезапно нашия разговор. — Днес дори прие за пръв път малко храна…
— Той не е болен от херметизъм! Това е пристъп на меланхолия…
— Не знам! Не ми се иска…
Той беше прав. Пристъпите от меланхолия обикновено имаха много по-тежки последици.
— Вие, славяните, сте ми много по-трудни. Опитвал съм се да изучавам Достоевски… И напразно съм си губил времето… Или хората в оная епоха са били с по-сложна душевност, или Достоевски е бил някакъв психопат.
Неволно се усмихнах.
— А ако можеше да те види, знаеш ли какво пък той би си помислил?… Че си някакъв човек-машина!…
— Искаш да кажеш, че на мен ми липсва душевен живот? — запита Сеймур подозрително…
— Е, не, разбира се… Но все пак чувствата не са категории… Много повече приличат на облаци, да речем… Постоянно си менят формите…
— Започнаха и децата да ме учат! — измърмори Сеймур недоволно.
Бяхме излезли навън. И Безсонов ни беше приготвил изненада. Сега се движехме по „Шанз-Елизе“ — такъв, какъвто е бил навярно през средата на двайсетия век. Беше вечер, светеха блестящи витрини, по широкото платно на булеварда се червенееха в безкрайни редици стоп-светлините на ония вонящи коли — как се наричаха? — ах, да, автомобили… Безсонов, разбира се, не беше изсмукал тоя пейзаж из пръстите си — той наистина съществуваше на Земята. По това време по всички континенти имаше най-малко стотина такива „резервати“ — Червеният площад, почти половината Рим, част от старинния Лондон и още много други исторически забележителности, възстановени и консервирани от различни епохи. Но Сеймур дори не се огледа. Моята бележка го беше доста потиснала.
— В края на краищата аз съм учен — каза той. — Не мога да боравя с облаци… Трябва все пак по някакъв начин да ги класифицирам…
— Може! — усмихнах се аз. — Но малко по-внимателно.
— Колко внимателно?… Все пак трябва да има някакви закономерности… Не може всяко явление да бъде отделен закон.
— Защо?… На „Аякс“ не е толкова страшно… В края на краищата ние сме шепа хора…
— Шепа, но каква? — изсумтя той недоволно.
— По-добре ми кажи как да се държа с Толя.
— Да, точно това исках да те предупредя! — кимна той. — Като с напълно нормален човек… Без никаква деликатност… Или пък снизхождение.
— Малко е трудничко!
— Трябва! След това ще ти обясня…
Сеймур мина направо през витрината на един антикварен магазин. Бяхме точно пред блока, в който живееше Толя.
— Ето ти дръжката! — каза той. — Не се дразни и не бързай да си ходиш…
След малко бях в ловджийската хижа. Толя
— Седни, Сим! — гласът му звучеше съвсем приятелски. — Какво да те почерпя?
Наистина бях малко жаден.
— Оранжада.
— Не, ще ти предложа един натурален малинов сироп…
Дори не знаех, че имаме на „Аякс“. Всички напитки се приготвяха, разбира се, с есенции. А това навярно му го бяха отпуснали като на болен. Питието, изстудено съвсем по мярка, се оказа наистина превъзходно. Докато отпивах на пестеливи глътки, той все така насмешливо ме наблюдаваше. Започна да ми става неудобно.
— Сеймур ли те прати? — запита той най-после.
— Мислех, че ти искаш да ме видиш…
— И все пак те е инструктирал…
— Не особено. Да не се опитвам да те баламосвам.
Той ме погледна доста учудено.
— Интересно откъде знаеш тая дума?…
— Ами и ние все знаем нещичко…
— Може би той нещо тебе те е баламосвал? — на устните на Толя се появи усмивка.
— Не съм забелязал.
На стенния му часовник се отвори тясна вратичка. Появи се малко жълто птиче, отвори човчица и започна: „Ку-ку, ку-ку!“ Много приятно кукаше. Като изкука така девет пъти, то се върна в своята стаичка. Беше девет часът вечерта по нашето условно време.
— Хубаво птиче — обадих се аз. — Кукувица навярно…
— Кукувицата не е жълта — каза Толя. — И изобщо няма вече живи кукувици по Земята… Тоя приятел е видял някъде някакво канарче…
Стори ми се, че Толя се разсея за миг, после погледна часовника си и каза:
— Виж какво, Сим… Не искам да бъда с теб подъл… Аз сложих в твоя сироп нещичко… И след мъничко ще заспиш като труп… Тогава аз ще отворя с твоята дръжка вратата… И ще скоча най-спокойничко от терасата… Сеймур е съвсем прав в своята диагноза…
Докато още говореше, умът ми трескаво работеше. Сигурен бях, че ме провокира. Но ако все пак казваше истината?… Не оставаше друго освен да рискувам…
— Благодаря, Толя… На мен и без това ми се спеше…
— Разбра ли какво ти казах?
— Чудесно те разбрах… Но и това няма да ти помогне…
— Защо?
— Защото Сеймур не е толкова глупав… И остави човек пред вратата.
Очите на Толя блеснаха — но не от ярост, по-скоро от разочарование.
— Вярно ли е това? — запита той глухо.
— Не е вярно, разбира се… Както не е вярно, че ти си сложил нещо в сиропа ми…
Толя дълго мълча, дълбоко замислен. Но чертите му, които се бяха свили грозно преди няколко мига, сега бавно се отпуснаха.
— Слушай, Сим, вярваш ли, че ще намерим там нещо? — запита той най-сетне.
— Почти съм сигурен…
— И какво?… Хора?
— Не знам дали точно хора, но някакви мислещи същества.
— Ами ако намерим там мислещи паяци?… Това ще ти бъде ли достатъчно…
— Няма да бъдат паяци! За това не е нужен ум.