Гибелта на „Аякс“
Шрифт:
— Да, прав си.
— Не разбираш ли какво е станало?… Той страшно и мъчително се е давил в една внезапно придошла река… И в отчаянието все пак се е вкопчил в нещо… В някакво слабо коренче, да речем… Хем се е спасил от бурното течение на реката, хем коренчето е слабо, за да може да се измъкне на стръмния бряг…
— И ти смяташ, че аз съм здравият корен? — попитах го със съмнение.
— Точно така!… Той е търсил някой, който здраво и логично да опровергае неговите собствени възгледи… Тия, които са го хвърлили в бурното течение на реката… Наречи го подсъзнателен инстинкт за самосъхранение, ако щеш… И колкото тия възражения са по-твърди и примитивни, толкова по-добре…
Как можа да го каже!
— Ти смяташ, че
Очите му едва забележимо се смееха.
— Симпатично примитивни!
— Те са простички! Но не са примитивни… Нима това, което съм му казал, не е истина?
— Общо взето — да…
— А частно взето?… Дай ми поне някакъв пример. Той продължаваше да се усмихва — малко снизходително на всичко отгоре. Това ме ядоса.
— Ами, да речем, твоите разсъждения за затворената верига! — каза Сеймур. — Не може да се разсъждава така… Нашият свят е свободен както за мислите, така и за чувствата на хората… В нашия свят не може да има затворени самозадоволяващи се вериги…
— Ти имаш някаква грешка, Джек… Аз не говорех за нашия свят… Аз говорех за „Аякс“…
— Все едно… Нашият малък свят не може да има друг морал освен земния… Макар и откъснати от Земята, ние изцяло й принадлежим…
— Не е точно така! През време на Великата октомврийска революция мъжът не е бил просто мъж и жената не е била просто жена. Всеки е бил войник… Ако си чел Островски…
— Точно него съм чел най-внимателно! Защото е наистина душевен феномен… Но това са били изключителни обстоятелства. Никой не ти е дал правото да ни обявяваш в обсадно положение… Именно това е аморално и неестествено!…
— А болните? — не мирясвах аз. — А жертвите?
— Нима не разбираш, че именно това ни задължава да бъдем колкото се може по-естествени и нормални…
Съзнавах, че е прав. И все пак нещо в мен дълбоко се съпротивяваше. Сеймур, изглежда, усети това.
— Ти и формално не си прав — продължи той. — И съвсем правилно си казал на Толя, че е унижил жена си… Нашите болни са нещо като раковите клетки… Те внезапно обезумяват и се откъсват от общия организъм… Почват да се самоосъществяват и самопроизвеждат по своите закони, които в крайна сметка водят до обща гибел — и на клетката, и на организма… Те се отделят не само от общия организъм, те се отделят, така да се каже, от своята най-сродна клетка… От жените си в случая… Фактически това е по-лошо от най-лошата изневяра… Това е пълно душевно скъсване… Твоята затворена верига не само че е нарушена, тя е просто накъсана… Шест мъже лежат в нашите биокамери, никой не може да предскаже края им… В крайна сметка Толя ти е дал добър съвет…
Отново ми стана смешно.
— Искаш да кажеш, че имам право поне на самотните жени!…
— Не, искам да ти кажа, че си един мил глупчо! — отвърна Сеймур шеговито. — Няма затворени вериги на тоя свят… И никога не е имало — дори в древните съзаклятия…
Той стана леко от пода и замислено се разходи през стаята.
— Имам един такъв филм. Искаш ли да ти го покажа?
— Какъв филм?
— За едно братство…
— Не, предпочитам да спя. Ние, примитивните хора, обичаме да си поспим…
— Добре ли спиш?
— Много добре… Няма ли да ме попиташ какво сънувам? — добавих аз иронично…
— Не ми е нужно… И без това знам… Сънуваш как те събуждат в едно ясно и топло утро…
Беше запомнил моите глупави стихове проклетникът. Но не беше честно точно сега да ми ги напомни.
5
Не знам как се е чувствувал екипажът на „Аякс“ през първите десетина години. Но за мен те течеха едва ли не като в приказка. Аз учех, забавлявах се, спортувах. Може да ви се види странно, но не чувствувах липсата на Земята. Не чувствувах никаква нужда и от връстници. По-скоро се чувствувах като спасен от тях. Що се отнася до Земята,
— Знаеш ли какво съм ти приготвил днес? — заявяваше той още от прага. — Гладиаторски игри в Колизеума…
Звънките удари на оръжието гърмяха в ушите ми. Падаха облети в кръв хора. Но понякога се улавях, че не внимавам. Зрелищата вече не караха да тупти по-бързо сърцето ми. Зрелището си е зрелище и колкото да беше занимателно, в края на краищата съзнавах, че не е истинско.
— Май че не ти хареса? — огорчаваше се Безсонов.
— А, не — защо?
— Така си мисля… Май че следния път ще ти покажа султански харем… С одалиски… Знаеш ли какво е одалиска?
— Знам, разбира се!
— Има си хас нещо да не знаеш — мърмореше Без-сонов, докато прибираше апарата си.
Но не ми показа одалиските. Сигурно смяташе, че не са съвсем подходящи за моите осем години.
Имаше един много дълъг период от момчешките ми години, когато гледах само научнофантастични филми. Те наистина бяха от преди два-три века, но това ни най-малко не ме смущаваше. За дълго време тия филми се превърнаха за мен в истинска страст. Виждах най-невроятни светове, преживявах изумителни приключения. И най-важното — срещах такива форми на живот и съзнание, които ме смайваха, които възбуждаха до крайност моето детско въображение. Мислещи облаци, влюбени риби, гигантски подземни червеи, които разсъждаваха бляскаво за проблемите на своя беззвезден космос. Но тия зрелища ме огорчаваха в същото време. Колкото и да бях млад, вече ясно съзнавах, че не е възможно да намерим нещо подобно в непознатите светове, които търсехме. Вече чувствувах, че нищо не може да бъде по-богато и по-интересно от човешкото въображение. И по-красиво от него, и по-замайващо. Понякога гледах по два-три филма на ден. Моят пряк наставник до дванайсетгодишна възраст Герд Крул, доцент от Цюрихския университет по педагогика, започна да се тревожи.
— Въображението не бива да се развива само в една посока! — каза ми веднъж той, когато бях на десет години. — Има и други филми… С истинско и дълбоко изкуство…
— Но Земята е много далече! — отвърнах аз. — Мене ме интересува светът, в който отивам…
— А според мен това са зле измислени светове! — възрази той.
Изобщо виждаше ми се малко сухар тоя бележит доцент. За това подсказваше и неговото прекалено сухо и прекалено сериозно лице. И желанието му непременно да обяснява и поучава.
— Трябва да четеш повече книги! — продължи той. — В края на краищата аз отговарям за твоето всестранно и хармонично възпитание…
— Добре! — реших да го послушам.
Работата беше там, че той ми избираше книги от библиотеката, той ми ги носеше. Навярно си правеше с мен свой личен експеримент. На Земята можех да чета каквото си искам. Спомням си как преди една година ми донесе „Том Сойер“. Нещо затаено тържествено имаше в погледа, му. Навярно си мислеше, че кой знае как ще ме смае. Но книгата не ми хареса и той много се огорчи, като му го казах. Попита ме, разбира се, какво не ми е харесало. Обясних му простичко, че не ми са симпатични такива дребни лъжци и измамници. Той си отиде замислен и ми донесе „Спасителят в ръжта“ — сега не мога да си спомня как се казваше авторът. Тая книга ми хареса малко повече. Поне тия две деца — братчето и сестричето — наистина се обичаха. И поне научих няколко интересни думи. Но почтеният Крул много се затрудни, докато ми обясни какво означава думата „копеле“. Останах с впечатление, че е нещо, което може да се каже и най-приятелски. Но като нарекох веднъж Безсонов „копеле“, той здравата се ококори. Едва тогава разбрах, че на педагози много-много не бива да се разчита.