Голямата скука
Шрифт:
Закрепям крилото на прозореца с предвидената за целта кука и се изправям да подишам хладния утринен въздух, преди бензиновите пари в него да са нараснали до обичайния процент. Това ми припомня едно вече отдавнашно решение да започвам всеки нов ден с малък гимнастически сеанс.
„Решението е наистина чудесно — мърморя си, като протягам за опит едната ръка водоравно напред. — Наистина героично решение. Но човек не може да запълва целия си живот само с героични дела.“
Ръката ми бавно се отпуска и улавя телефонната слушалка. Поръчвам да ми донесат закуската горе в стаята и се отправям към банята, за да отметна от дневния си план тая неизбежна работа — бръсненето. Всъщност бръсненето е досадно само когато няма за какво друго да мислиш, особено по време на продължителното сапунисване.
Но понеже мозъкът ми не е електронна машина, той за известно време се отплесва тъкмо по отдавна миналото, макар вече да съм подал съответната нова задача. И аз все още виждам тоя гол скалист хълм, напечен от обедната жега, пуст и отчетлив в мъртвата си пустош, а после смътен и безфокусен, защото вече бягам превит надве по него, там, към каменистото било, дето са се свили „ония“. И струва ми се да чувам сухото тънко свирене на куршумите и да усещам опарването в рамото, и трябва да мине време, додето се сетя — „удариха ме“, — и трябва да мине време, додето си кажа — „добре, че е в лявото рамо“, — и трябва да мине още много време от тоя безкраен миг, през който времето е спряло, додето достигна онзи камък и запратя едно подир друго трите стоманени яйца. А после минутите отново почват да текат по обичая си, но всичко е все още смътно и безфокусно в заврялата ми от зноя и умората глава — джипката, пристигнала от граничната застава, пренасянето на Стефан, спокойното лице на Любо, спокойно и бледо като лице на мъртвец. Стефан издъхна още в джипката. Любо оцеля и само малко накуцваше и така накуцвайки, успя да стигне до моста на Венеция, дето го довършиха. А аз още съм жив. Все още.
И често го виждам в кошмара си този гол скалист хълм, и понякога до върха остават само няколко метра, а понякога билото изглежда съвсем далечно, непостижимо далечно, и каменистият склон възлиза нагоре пустинен и страшен под безцветното нажежено небе, а изстрелите зловещо ечат в мъртвилото и зноя. „Хайде, Емиле, твоят ред е, момчето ми!“
Един кошмар, който ме кара да усещам събуждането като възкресение и да приемам новия ден като примамливо обещание, дори тоя ден да ми обещава само неприятности. „Имал съм и по-тежки мигове. Рискове на професията, нищо повече.“
При това рисковете на професията, поне за момента, нямат формата на изстрели. Всичко е мирно и тихо, говорим си за социология и наоколо се простира не пустинният каменист граничен участък, а зелената датска ливада. Важното е само да знаеш къде свършва ливадата и откъде почва тресавището.
Всеки си блъска ангелите по свой начин. Моят специално наподобява привичката на ония скъперници, които по два пъти броят парите независимо дали ги дават, или ги получават. С тая разлика все пак, че при мене проверката се извършва не два, а три пъти и че се касае не за проверка на пари, а на факти. Проверка преди действието, по време на действието и подир действието.
Всяко едно от тия три занимания си има незаменимите предимства, но и неизбежните слабости. Анализът преди действието е твърде важен, защото те подготвя за предстоящето, обаче не може да бъде точен, тъй като боравиш с неща, които още не са станали и кой знае дали ще станат тъкмо тъй, както си ги представяш. Анализът през време на действието е крайно необходим, за да се предпазиш от грешна стъпка, ала не е достатъчно изчерпателен, тъй като по липса на време се извършва почти светкавично. Анализът след действието, напротив, може да бъде подробен и толкова задълбочен, колкото ти стига акълът, само че не е в състояние да осуети нищо от това, което вече е станало. Изобщо всеки един от тия три начина да се броят парите, тоест фактите, е по своему несъвършен. Затова пък обединени и трите в една постоянна привичка, те ми вършат доста работа.
Приключил с бръсненето, подлагам глава под обилната топла струя на крана и както стоя така, ослепен от сапуна и водата, чувам, че оттатък в стаята се отваря и затваря врата. Моментът е крайно благоприятен, за да ми опрат един пистолет в гърба и да изръмжат: „Предавай сведенията, куче!“ — додето аз агонизирам
Не става нищо, освен дето на масичката до прозореца е сервиран подносът със закуската. Но една закуска с каничка димящо кафе в тоя ранен час е съвсем достатъчна и задоволителна като събитие. Сядам прочее в креслото и се заемам с тоя следващ етап от битовата подготовка за новия ден.
Два основни факта се открояват засега на хоризонта. Първият датира от пристигането ми в тоя град: аз съм следен. От кого и защо, това все още не е точно установено въпреки наличието на съответни хипотези. Вторият факт: аз съм обкръжен. Обкръжен с внимание, би добавил някой. Съгласно. Само че на този свят вниманието никога не се раздава гратис. Хигинс, Бери и Дороти биха могли да си намерят достатъчно забавни събеседници на тоя многолюден конгрес. Вместо туй те и тримата са се лепнали за един незначителен и безинтересен българин, играят с него на въпроси и отговори, развеждат го по заведенията и дори му обещават финансова помощ, разбира се, със строго научна цел. Този втори факт също се нуждае от добавъчно проучване, ала още отсега води до известни изводи.
Например снощният гуляй. Това бе една съвсем банална веселба, богата с приказки и бедна откъм необичайни произшествия, случайна веселба, резултат на случайно познанство, започнала със скуката на етикецията и завършила с разгула на пиянството. И все пак дребните перипетии и откъслечните реплики на това запиване съдържат достатъчно изходни данни, за да ми бъде съставено първоначалното досие. Мога дори съвсем точно да си представя това досие, в случай че проверката е била предварително подготвена и поведението ми е било грижливо анализирано. И додето вкусвам горещото черно кафе и запалвам първата за тоя ден цигара, струва ми се, че виждам ясно вече натраканата на машина характеристика на лицето Михаил Коев (първи вариант). Тук най-дребните ми жестове и най-случайните ми реплики, съответно преработени и съпоставени, са добили своята кадрова транскрипция. Отношението към кабаретния номер, поведението по време на танца с Дороти, броят на изпитите чаши, състоянието по време на гуляя и след него, реакцията на една или друга чужда реплика, смисълът на една или друга моя реплика, изобщо цялата тая купчина дреболии, съставящи една банална веселба, тук са обобщени в сухи канцеларски фрази, запълващи съответните графи: отношение към жените и алкохола, към добрата кухня и пътешествията, към парите и материалната изгода, към научната работа и към авантюрата, бъбривост или резервираност, суетност или скромност, бързина или мудност на рефлексите, импулсивност или хладнокръвие, подозрителност или лековерие, проницателност или повърхностност и още ред други констатации от тоя вид.
Така съставена, характеристиката би била достатъчно пълна и, разбира се, достатъчно невярна. Защото аз, подлагайки се добродушно на изпита, съм се старал да изопача леко известни свои черти, за в случай че наистина се готвят да ми съставят кадрово досие. Полезна предпазливост, особено ако е придружена с известна далновидност. Защото въпросът не е само в туй — да създадеш неправилна представа за себе си. Необходимо е тази представа да бъде неправилна в точно определени пунктове и в точно установен смисъл. Изобщо задачата не е да покажеш, че си обратното на това, което си, а да се прикриеш по такъв начин, който би ускорил саморазкриването на противника и би довел до провала му.
А докато тоя противник съставя своето обстойно, но не твърде точно досие, аз също съставям досиета. Засега те са само три и дано не бъдат повече, защото канцеларската работа, дори и вършена наум, доста ме уморява. На пръв поглед не е никак трудно да се формулират характеристиките на тия трима хора, които приказват повече, отколкото е нужно, и избързват в натиска си повече от необходимото. Обаче не следва да се забравя, че навярно и те също като мене се представят за нещо, което всъщност не са, и преди всичко — за по-глупави, отколкото са в действителност.