Голямата скука

Райнов Богомил Николаев

Но дисонансът може и предварително да е предвиден в програмата. Една добавъчна уловка за баламата. Също като краткотрайните печалби при комара, поддържащи илюзията, че системата работи изцяло в твоя полза. Когато пет души искат да ти създадат впечатлението, че си попаднал в откровена домашна среда, най-простото е да почнат да се иронизират взаимно или да се карат. „Недей мисли, че сме комбина. Не виждаш ли, че едва се понасяме?“

Дороти отново се размърдва неспокойно в леглото. Тя вероятно е усетила студ, защото се сгушва на кълбо и замира. През полуотворения прозорец приижда хладен въздух с дъх на море. Съмва се.

Неоновите глобуси по пустия площад излъчват бледо сияние в дрезгавината. Нейде наблизо старинен часовник отбелязва поредния половин час с няколко такта от любимата на всички старинни часовници бигбеновска мелодия.

Обличам сакото си, приближавам до леглото и хвърлям леката пухена завивка върху спящата жена. После излизам и безшумно затварям вратата.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Симпозиумът следва обичайния си ход. Научни съобщения и изказвания по докладите, написани, преди докладите да са били известни. Снимки за спомен в конгресната зала по време на почивките. Снимки за спомен и пиене на кафе в кулоарите.

— Кафето им е на същото ниво, на което са и докладите — забелязва Сеймур заранта на третия ден, като се сблъсква с мене в навалицата пред бара. — Не искате ли да изпием нещо по-свястно?

— Ако ще бъде пак кафе, не виждам смисъл да се местим — отвръщам.

— Може и да не бъде кафе — свива рамене Сеймур. — Важното е да излезем на чист въздух.

Тоя човек очевидно е маниак на чистия въздух и непрестанно се оплаква от задухата, без да подозира, че тя може би идва просто от димящата на устните му цигара.

Настаняваме се в елегантния черен плимут и потегляме в неизвестна посока.

— Вие снощи напуснахте играта тъкмо когато тя взе да става голяма — промърморва спътникът ми, вперил поглед пред себе си.

Той кара уверено и ловко по оживените улици, но в начина, по който потегля или спира, няма плавност, а отривиста твърдост.

— Исках да дам възможност на дамата да се реваншира — казвам, сякаш се оправдавам.

— Истерията никога не може да получи реванш над хладния разум — възразява Сеймур, все тъй вперил поглед пред себе си. — Рулетката, както ви е известно, е една съвсем рационална игра, една игра на вероятности, при която на всичко отгоре най-добрите вероятности са предварително отнети на играча и предоставени на банката.

— И вие все пак имате неблагоразумието да играете…

— Аз играя не от неблагоразумие, а от доверие в добрия си разум. Аз обичам трудните игри, Майкъл.

Той за пръв път и като че съвсем спонтанно ме нарича по име. Тук всички вече почват да ме наричат Майкъл, сякаш за да ми внушат чувството, че съм техен човек.

Излизаме на широката Фредериксберг Але и Сеймур увеличава скоростта, без да прекъсва разсъжденията си:

— Дороти би трябвало да си опита късмета на покер. И то в чисто женска компания. Една агресивна истерия между три други — това вече дава известни шансове за успех…

Той млъква, сякаш сетил се за нещо. А след малко подхвърля:

— Надявам се, че това, което говоря, не ви дразни.

— Защо да ме дразни? Вие говорите за Дороти, не за мене.

— Но Дороти е ваша приятелка…

Наистина дамата в сиво, която вече трябва да бъде наричана дамата в розово, тая заран доста явно изразяваше дружелюбието си спрямо мен. Тя ме бе отвела до симпозиума

с колата си, а по време на заседанието ме бе развличала с една доста интимна беседа, придружена с усмивки и съответни погледи.

— Ако е за приятелство, мисля, че вашето приятелство с Дороти датира от по-отдавна — произнасям безучастно.

Сеймур не отговаря веднага и може би търси някакъв скрит смисъл в баналната ми фраза. После изтърсва съвсем ненадейно:

— Допускам, че сама ви се е предложила.

Догадката е точна. Обаче аз нямам обичая да обсъждам подобни неща с други хора, а още по-малко с хора, които познавам от два дни. Затова оставям спътника ми да беседва сам със себе си:

— В наше време едва ли има по-обичайно явление от туй, една жена да си предлага тялото. Понякога това се прави заради голото удоволствие, понякога за удоволствие плюс нещо друго, а понякога само за нещо друго без връзка с удоволствието.

Сеймур замълчава, като че за да ми даде време да преценя към коя от тия три категории спада собственият ми случай. И понеже паузата става твърде дълга, той промърморва:

— Простете. Дороти наистина е права: никак не ме бива в лицемерието на светското възпитание.

Половин час по-късно ние вече сме се разположили пред едно заведение на Строгет, луксозната търговска улица, отредена само за пешеходци. Келнерът ни донася две чаши с малко уиски и много лед. Опитвам температурата и вкуса на питието, а сетне отправям поглед към околния пейзаж. В тоя предобеден час улицата е изпълнена от пъстра космополитна тълпа: младежи с боси крака и рунтави кожуси, момичета, вероятно забравили да сложат полите си на излизане от къщи, и други, пропуснали да си снемат пижамите, шествие от голи бедра и полуголи задни части, от рокли до кръста или до земята, от боядисани или направо неизмити лица, от дамски блузи, наподобяващи рибарски мрежи, от мъжки панталони от зебло, придържани посредством въжени пояси, без да говорим за разгула на багрите, с явно предпочитание към най-крещящите.

— Шизофренията е в пълен ход — отбелязва лениво Сеймур, като протяга ръка към чашата си. — Обилен материал за един социолог.

— И не особено интересен — допълвам. — Всичко това не е трудно да се обясни.

— Знам ги вашите обяснения. Както и нашите. Хората открай време приписват на света закономерностите, измислени от хилавите им мозъци. Огюст Конт бе съчинил три стадия в развитието на обществото. Вие ги увеличихте на пет — това е цялата разлика.

— Струва ми се, че въпросът не е в бройката. Конт извеждаше своите стадии от човешкото съзнание, а ние ги извеждаме от обективното развитие на материалната действителност — възразявам, като пускам в ход ерудицията си, натрупана по време на пътуването в спалния вагон.

— Вярно. Вие заменихте една фикция с друга фикция. Това е заслуга, която не смятам да ви отричам.

— Ако за вас обективното развитие е фикция…

— Обективното развитие? Но, позволете, кое ви дава гаранцията, че сте го прозрели? Човекът още в биологията си е програмиран като безсилно и ограничено същество.

При тия думи Сеймур вдига от масата пакетчето „Кент“ и ми го показва, сякаш въпросното човешко нищожество е скрито нейде вътре между цигарите.

— И все пак това безсилно същество непрекъснато прави нови и нови открития, които му помагат да преодолява безсилието си.