Голямата скука

Райнов Богомил Николаев

— Възстановяване на доверието?

— Не. Установяване на фактите.

— Установяване на фактите ли?

— Именно. Целта на проследяването беше да се провери дали няма да направите опит да се изтръгнете за малко от наблюдението. Вие направихте такъв опит. И лично за мене това е съвсем достатъчно като факт. И дори нямам нужда от добавъчни подробности относно начина, по който сте използували времето си през последните часове. Ясно, нали?

Кимам утвърдително и машинално поемам чашата, която появилият се в тоя миг келнер поставя пред мене. Сеймур съвсем определено

намеква върху обстоятелството, че аз съм изчезнал, за да получа от някого някакви инструкции. Прочее не е моя работа да го убеждавам, че съм изчезнал не за да получа нещо, а за да предам нещо.

„Джон Крейби“ — от осемгодишното. Може и наистина да е осемгодишно, какво от това? Едва ли ще докарам противника си до фалит с пиене на уиски, та дори и то да е стогодишно. По-важното за момента е, че блокадата е вдигната, ако наистина е вдигната.

— Как ви се нрави? — пита любезно американецът, като оставя чашата и отново забучва цигарата в ъгъла на устните си.

— Прилича ми на моето пребиваване в тоя град. На пръв поглед — нищо особено, а всъщност пълно с коварни последици.

— Вие почвате да ме изпреварвате в песимизма — усмихва се Уйлям. — Нещата съвсем не са тъй мрачни, както ви изглеждат. Дори напротив.

И решил ненадейно да промени разговора, запитва:

— Вие сте си наели и нова квартира?

— Да.

— И доколкото разбрах, още онзи ден сте я показали на Грейс?

— Да. Надявам се, че това не ви дразни.

— Не, разбира се. Ако става дума за Грейс, тя почва да ме дразни най-вече с външността си.

— Тъй ли? На мен пък ми се струва, че външността на Грейс е сега значително по-привлекателна отпреди…

— Вярно. Но именно това ме дразни — прекъсва ме Сеймур. — В един свят, където външността на повечето жени издава самореклама и самопредлагане, аз решително предпочитам сдържаното облекло пред привлекателното.

— Въпрос на вкус…

— Въпрос на разбиране — поправя ме американецът. — Жената е един толкова долнокачествен продукт, че престане ли да изглежда недостъпна, губи всякаква притегателна сила.

— Струва ли си да обръщате вниманието на такава дреболия, като една модна рокля? — подхвърлям примирително.

— Дреболията престава да бъде дреболия, когато е признак на нещо по-съществено. Важна е не роклята, а това, което се крие зад нея.

— Известно е какво може да се крие зад една рокля.

— Да, но в случая освен физиката се крие и един обрат в психиката. Искрено казано, смятах, че Грейс е по-устойчива на влияния.

— На лоши влияния…

— На влияния, различни от моите — поправя ме наново Сеймур.

Той обръща очи към фасадата на Градския дом, ярко осветена от скрити прожектори и наподобяваща театрален декор на фона на нощта. Аз също отправям поглед натам и може би едва в тоя миг осъзнавам къде точно се намирам и колко призрачно и смътно ми изглежда през последните дни всичко, което ме заобикаля. Всичко освен отделните елементи, пряко необходими за съответните действия.

Островърхата кула на звънарната се издига, масивна и сурова, врязана в черночервеното, мътно от

неоновите отблясъци небе, и в главата ми се мярва ненужен и излинял споменът за една по-раншна вечер край тая кула, за бръмчащия над облаците самолет и за унилите думи на Грейс. Грейс, за която и сега говорим, додето мислим за друго.

Впрочем изглежда, че Сеймур поне в момента не мисли за друго. Той отмества очи от Градския дом и като се накланя над масата, ненадейно се обръща към мене с един порив, който съвсем не е в привичките му:

— Знаете ли, Майкъл: имам непрекъснато чувството, че всичко около мен се руши. Протегна ли ръка към нещо, и то се разпада на прах, също както в някакъв кошмар: идеалите, в които си повярвал, любовта, която си усетил, жената, която си възпитал, приятелят, който си срещнал, всичко се разпада на прах… Животът сякаш е един кошмар от привидности, които тутакси се разсейват, щом само ги доближиш…

По леко навъсеното, както винаги, лице на Сеймур наистина е изписана някаква горчивина или болка.

— Зависи как ги доближавате… С какво чувство ги доближавате. От вас се излъчват опасни токове, Уйлям.

— От мене? А с вас не е ли така? Постигнали ли сте вие вярата, любовта, дружбата? Само не ми дръжте лекции, а кажете направо: постигнали ли сте ги?

— И какво от това дали съм ги постигнал, или не съм? Какво може да ви докаже един отделен случай — щастлив или нещастен?

— Не извъртайте. Отговорете направо или замълчете.

— Мисля, че съм постигнал само едно нещо, Уйлям: пътят. Устойчив път който не се руши под нозете ти, от който ясно виждаш целта, по който срещаш само близки хора: едни настигаш, други те задминават… но те са тук, наоколо ти, и не се разсейват, когато ги доближиш.

— Думи… — прекъсва ме Сеймур. — Както винаги: думи… Впрочем вие ми отговорихте. Вие носите у себе си същата празнота, моята празнота, обаче се боите да я видите и от страх да не я видите я запълвате е думи.

— Нека да приемем, че е така, щом това ви успокоява.

— А вие не разбирате ли, че наистина е така?

— Не. И понеже въпросът ви е от такъв вид; че не струва да се лъжем взаимно, ще ви кажа направо: аз наистина изпитвам моменти на празнота. И нямам никакво желание да ги крия от себе си. Вие знаете отлично, че човек не може да скрие от себе си нещата, които носят болка. Как ще ги скриеш, когато болят? Само че за мен това са инцидентни празноти, болестни състояния, сред един, общо взето, здрав и добре запълнен живот. А при вас, изглежда, е обратното.

Сеймур ме поглежда замислено, ала не казва нищо. Сетне запалва нова цигара и посяга към чашата си.

— Ако думите ви са искрени, вие сте наистина щастлив човек, Майкъл.

— Искате да кажете „глупав“.

— Не искам да кажа точно това, но…

— …Но почти. Може и да сте прав. Аз наистина нямам нито навика, нито умението да мисля непрекъснато като вас по всички възможни въпроси на битието.

— Вярно, отвратителен навик — признава съвсем неочаквано американецът.

— Защо? Струва ми се, че на вас тоя навик ви доставя удоволствие.