Голямата скука
Шрифт:
А сетне наистина бях припаднал, обаче това бе станало вече в търбуха на тръбата, защото си спомнях мириса на асфалта и последната си смътна мисъл: „Добре, че са я полели с асфалт… асфалтът изолира цимента… изолира те от студа на цимента… добре, добре…“
До ушите ми достигат сухи изстрели на автомат и нещо изсвирва в изгорялата от зноя листовина над главата ми.
— Трябва да се прибяга до оня камък и да им се хвърлят едно-две яйца в гнездото — промърморва Любо
Любо говори в неопределено лице, но думите му се отнасят до мене, защото той самият е ранен в крака, а Стефан е тъй зле ударен, че едва ли ще излезе жив от тая горичка.
Всъщност това не е никаква горичка, а жалка китка от посърнала зеленина сред сипеите, един мизерен остатък от отколешен опит да се залесят ронещите се склонове на хълма. И ние тримата сме се свили под рядката листовина, додето ония горе се упражняват в точна стрелба по главите ни.
— Трябва да се прибяга до онзи камък… — повтаря Любо.
„Онзи камък“ е като всички останали, в смисъл че не струва пет пари като прикритие. И ако Любо говори за „онзи камък“, а не за някой друг, то е само за туй, че едва оттам е възможно бомбата да се запрати в гнездото на бандитите.
Скалистият гръб на хълма възлиза нагоре пустинен и страшен, пепелявосив под бялото нажежено небе. Трябва да протичаш по този зловещ склон, над който свистят куршумите, и да останеш жив. Трябва да минеш през тия знойни и голи предели на смъртта и да оцелееш. А ако паднеш… е, какво пък, няма да бъдеш първият, който е паднал… важното е да паднеш едва след като си запратил бомбата.
Гърмежите отново заехтяват, откъслечни и редки, понеже ония горе вероятно пестят мунициите си. Опитвам да се изправя, ала краката ми тежат, сякаш са пълни с олово, и аз знам от опит, че това е оловото на страха. „Хайде, Емиле, твоят ред е, момчето ми!“ — казвам си, както винаги в такива минути, за да си внуша, че това, което ми предстои, не е нищо повече от неизбежен малък изпит. Вдигам се с отчаяно напрежение на волята. Но напрежението е нужно само за първата стъпка. И миг по-късно нозете ми сами се понасят по ронливия гръб на каменистия хълм.
Аз бягам превит надве и сякаш в сън чувам сухото тънко свирене на куршумите наоколо и усетил остро опарване в рамото, продължавам да тичам напред и времето сякаш е спряло, заковано в един безкраен миг — на жега, на болка и на слепяща очите светлина. А после запращам едно подир друго трите стоманени яйца и взривовете сякаш разкъртват баража на времето, защото то отново почва да капе секунда подир секунда, сякаш трака отчетливо заедно с пулса в слепите ми очи.
Изкачвам се до падината на хребета, за да се уверя, че ония наистина са обезвредени, но падината се простира пред мене безмълвна и празна.
— Няма никого горе!… — извиквам, додето тичам по обратния път.
Обаче горичката
— Любо, къде сте? — викам наново аз.
Сетне повтарям вика си и напрягам гърло и наново го повтарям с мисълта, че трябва да викам по-силно, понеже Любо и Стефан вероятно са се отдалечили доста подир взривовете. А после изведнаж се сещам, че крясъкът ми е напразен, защото наоколо няма никакъв Любо, нито друга жива душа, и аз съм съвсем сам сред пустинята и пустинния зной.
— Те ни изиграха — казвам. — Когато хвърлих бомбите, аз се изкачих горе, но там нямаше никого.
Аз казвам това на Любо, защото в края на краищата съм успял да го намеря и той е седнал в един камънак, дето Стефан бере душа.
— Ние със Стефан ги очистихме — обяснява ми Любо. — Ние минахме от другата страна и ги очистихме, защото помислихме, че може да се уплашиш.
— Глупости — отвръщам, като се опитвам да скрия обидата си. — Ти знаеш, че умея да извивам врата на страха. Смъртта не е чак толкова страшна.
— Ти не ги разбираш тия неща — казва с бледа усмивка Любо. — Ти още не си умирал, за да знаеш какво е това нещо…
— Глупости — повтарям. — Аз неведнаж съм умирал и имам съвсем точна представа за това нещо.
— Ти винаги си бил малко така, Емиле — усмихва се наново Любо, като почуква главата си. — Ти при всяка опасност си представяш, че умираш, но аз, който съм вече мъртъв, мога да ти кажа, че за зло или за добро има само една смърт. Почакай да дойде, и тогава ще приказваме.
Сънят е отминал, ала аз навярно все още се намирам в просъницата, защото си мисля: „Трябваше да го запитам кога ще дойде тая моя смърт. Все по-друго е да знаеш предварително срока.“
От единия отвор на тръбата прониква светлина и аз решавам, че навън вече е ден. После решавам, че трябва да погледна часовника си, но той наново е спрял, защото не съм го навил или защото съм го ударил при падането. Аз ги вземам с ужасна бавност тия елементарни решения по най-прости неща и затуй трябва да мине още доста време, додето реша да погледна това нещо, което цяла вечност вече стискам в дясната си ръка.
Светлината прониква главно от единия отвор, защото съм смачкал буренака пред него с вмъкването си в тръбата. Повдигам се с труд на лакътя си и разтварям пръсти. Там лежи съвсем смачкан полученият на улицата диплян. Започвам да го оправям грижливо и го оправям тъй дълго, че вече почти съм забравил какво върша, когато погледът ми пада на думата, написана отгоре с едри букви:
Прочитам я отново, а сетне я произнасям на пресекулки и гласно, защото тук в тая тръба няма кой да ме чуе: