Голямата скука
Шрифт:
Сричките звучат с някакъв кънтящ камбанен тон сред полумрака на тръбата и от това думата изглежда още по-странна. Наистина странна дума. И странно позната.
Разсъждавам известно време мудно и мъчително по думата и по нейния смисъл. После през тая смътна и тягостна мудност изведнаж блясва някакво хрумване:
„Днес е вторник — казвам си. — Сигурно е вторник. Не е възможно да съм отминал вторника в безсъзнание.“
Хрумването за още известно време дава храна на разсъжденията ми. „И какво, като е вторник?… И вторникът е като срядата
Минават още много минути, додето се добера до следната мисъл:
„Вярно, вторник… Само че едно излизане е равносилно на залавяне…“
И какво от туй?
Това, което най-сетне ме измъква от поглъщащата лепкава тиня на мудните разсъждения, е съзнанието, че няма какво повече да губя. Няма какво повече да губя и няма друг път освен избрания, независимо накъде води той.
И внезапно се усещам също както в мига, преди да поема по наклона на зловещия сипей, над който свирят куршумите. Пролазвам из тръбата, като сам се учудвам на способността си да се движа, изправям се и се оглеждам.
Минута по-късно аз вече плискам лицето си с ледената вода от една локва, за да смъкна от себе си нечистотията и вцепенението.
Точно в седем преминавам с олюляващи се стъпки край входа на „Тиволи“, погълнат от мудното течение на навалицата. Не е нужно да се приближавам твърде, за да забележа, че човекът с каскета на карета и този път отсъствува.
На мястото, дето трябва да се намира „пощенската кутия“, стои съвсем друг човек. Ала този друг човек ми е познат, значително по-добре познат от оня с каскета и чантата. Това е Борислав и аз го познавам, макар да е облечен като моряк от търговския флот. Това е Борислав и аз едва подтискам порива си да извикам, да се обадя на приятеля, изникнал ненадейно в тоя чужд град подир толкова дни самота. Но аз преглъщам вика си, защото не мога да се обадя, защото нямам право да се обадя, и само отбелязвам наум, че Борислав също ме е видял и че ако са го изпратили тук за мене, той вече знае къде съм.
Отминавам бавно входа на „Тиволи“, като усещам болезнено, че всичко у мен се бунтува, че всичко вика: „Върни се назад! Върни се назад, луд ли си!“ После се овладявам и завивам в малката уличка зад парка. Това е една съвсем малка уличка без изход и аз отлично знам, че е без изход, обаче свивам в нея, защото няма къде повече да вървя и защото Борислав…
— Емиле! — чувам в тоя миг зад гърба си познатия глас.
Спирам и се обръщам, като се старая да изглеждам възможно по-спокоен и уверен в себе си. Спокоен и уверен, както трябва да изглежда човек, натоварен с отговорна задача.
— Срещнаха се и не се познаха, а? — избъбря Борислав, като ме сграбчва за раменете. — Само че аз те познах… макар и не изведнаж… Страшно си се маскирал, братко. Така си се маскирал, като че идваш от оня свят…
Два часа по-късно стъпвам на палубата на немския търговски кораб, готов да отплува за Рощок. Граничният контрол е минал без затруднения, тъй като фигурирам в списъка на екипажа и паспортът ми заедно с моряшкото облекло не подлежи на съмнение.
В облачната нощ отвъд тъмните фасади на депата се простират осеяните
Додето стоя изправен на палубата, аз виждам всичко това и още много други неща, виждам осветената бяла фасада на „Англетер“, и строгата кула на Градския дом, и кристалната врата на „Амбасадор“, през която тъкмо в тоя момент влизат един леко навъсен мъж и една млада дама с очила и външност на стара мома. А там, зад гъмжилото на Фредериксброгаде, в сянката на пазарището край студените каменни фасади се движи една друга сянка, притискаща до гърдите си някакъв мизерен мазен пакет.
Добре, че нямам навика да събирам спомени. Ако ги събирах, главата ми трябваше да се пръсне от спомени.
От мостика прозвучава командата на спокоен служебен глас. В утробата на кораба забучават мотори и палубата затрептява равномерно. Моряците вдигат „трапа“. Параходът бавно и предпазливо се отделя от кея.
— Хайде на вечеря! — казва Борислав, застанал зад гърба ми.
Малко по-късно ние вече седим в уютната, облицована с дъб офицерска трапезария пред сервираните на масата закуски.
Приятелят ми проявява по-голяма охота в задаването на въпроси, отколкото в храненето. Отговарям му, но съвсем накъсо, защото не мога да губя време в бъбрене, когато пред мене има толкова неща за ядене.
— Знаех си, че ще издържиш — заявява Борислав, като наблюдава с удоволствие как довършвам салатата и шунката, сякаш той сам ги е приготвил. — Всеки, разбира се, не би издържал, но за тебе не се страхувах.
— Лошото е, че аз се страхувах…
— Ти много недей прекалява — осмелява се да каже приятелят ми, като вижда, че се залавям с подноса пушена риба. — Подир толкова глад не е изключено да ти прилошее.
— Това не са кисели ябълки, за да ми прилошее.
Борислав не дава ухо на фразата, смятайки може би, че става дума за някаква поговорка. И отново запитва:
— Значи, страхуваше се?
— Страхувах се да не сте се хванали на шифрограмата.
— На първата част се хванахме, но от втората част разбрахме, че ни хвърлят въдица. В Центъра знаят кой може да стане предател и кой — не.
— Боях се, че ще се хванете — повтарям аз и с нескрито съжаление отмествам пушената риба, от страх наистина да не ми прилошее. — Особено след като загубих връзката…
— Връзката си я загубил донейде по своя вина.
— Защо по моя вина?
— Ами защото твоя човек са го пипнали още на другата заран, когато е отишъл да ти заверява билета.
— А филмите?
— Филмите за щастие вече бяха изпратени. Но човека го пипнаха.
— Е, и?
— И… нищо. Обяснил, че билетът му бил даден от неизвестен турист и че приел да извърши услугата срещу дребно възнаграждение. Разбира се, полицията не повярвала. Но човекът работи в служба „Информация“ на гарата, постоянно има работа с туристи и обяснението било правдоподобно. Така че след като не успяха да докажат нищо, в края на краищата пуснаха го.
— Обаче следващия вторник пак никой не дойде на срещата.