Господарката на Рим
Шрифт:
– Спрете!
Маркус рязко обърна погледа си, като чу гласа. Фигура, облечена в бяло, се виждаше едва-едва иззад червенозлатната стена от императорски стражи.
– Отдръпни се – сопна се един от преторианците. – Съпровождаме Флавия Домицила към мястото за екзекуция!
– Какво е обвинението? – Това беше женски глас, благ, спокоен.
Флавия стоеше търпеливо, като вол, който чака да го принесат в жертва.
– Неблагочестивост. Сега се отдръпни от пътя!
– Аз съм весталката Юстина. В името на Веста я
Тълпата започна да шепне.
Флавия отвори очи.
– О, не! … – каза тихо Маркус.
– В този случай императорът е безсилен. Богинята, на която служа, простря милостивата си ръка над тази затворничка. Екзекутирайте я и ще си навлечете божествено възмездие!
Преторианецът търсеше думи.
– Ами ние… Ние ще трябва да те заведем пред императора… Ние не можем...
– Добре тогава. Сигурна съм, че пред погледа на целия римски народ той няма да престъпи най-древните закони!
Весталката застана между двамата пазачи, забулената с воал глава се губеше между покритите им с брони рамене. Флавия я гледаше вторачено, помътнелият поглед се избистряше. Маркус чу ясно гласа , когато преторианците се обърнаха и поведоха двете жени обратно към Домус Августана.
– Защо? … Какво? … Защо го правиш?
– Веста ми каза да те спася – отвърна спокойно весталката.
– Но аз не вярвам в нея… Аз съм рисуваща риби християнка. Не вярвам в нея
– Няма значение. Независимо от това тя иска да живееш!
– Но… – Те се отдалечиха и Маркус вече не чуваше разговора им, но можа да види ужаса, надигащ се в очите на Флавия, докато наблюдаваше своята спасителка. Същият ужас се надигна в гърдите му, защото познаваше този глас – познаваше го много добре
– Твоята смърт срещу нейната! – каза Маркус на висок глас. – Той няма да допусне да стане по друг начин!
– Домициан е хитър – казах аз. – Но не е по-хитър от Викс. Викс ще се справи!
Ариус, приклекнал край огъня, не отговори. Не беше проронил повече от десет думи през последния ден.
– Наистина – казах аз, сякаш ми беше възразил. – Викс ще се оправи! Слабостта на Домициан са игрите; не може да спре да си играе игрички с хората. Но Викс ще отвръща на ходовете му. Кучето на Ариус изръмжа в скута ми, докато дъвчеше една гънка от полата ми. Погалих го.
– Всичко ще бъде наред с него. Наистина Ариус повдигна глава.
– Тихо!
Ноздрите му се разшириха и за момент изглеждаше като вълк, надушващ плячката по вятъра. С едно плавно движение той изскочи през вратата. Аз седях вцепенена, притиснала кучето.
Ариус се появи отново.
– Преторианци – рече хладно той. – Вземи си наметалото!
След еднодневна почивка отново се чувствах силна. Преметнах наметалата
– Не знаех, че все още имаш меч – казах.
Той го вдигна за момент и проряза въздуха в осморка. Проблясъкът от острието се отрази в очите му. Очите на Варварина.
Не, мечът беше още тук. Както и черните искри в погледа му.
– Готова ли си?
Гушнах кучето и се измъкнах от колибата. Осмелих се да хвърля бърз поглед към вилата; чуваше се далечен звук от трошене. Собствеността на всички изменници се конфискуваше в полза на империята, а земите им се посипваха със сол. Или нещо подобно. За човек, който мразеше евреите, Домициан определено имаше жилка еврейска отмъстителност.
Ариус вървеше направо през лозята и разчистваше клоните от пътя ми, не от любезност, а защото щях да го забавя, ако сама трябваше да си проправям път. Така се държеше с мен, откакто беше видял странните ми натъртвания и откакто се бях отдръпнала от него. Тих. Студен. Не се опита да ме докосне отново.
С черните искри, които пак се бяха появили в очите му, аз не исках да ме докосва.
Кучето излая пискливо, когато оранжевите езици на пламъците започнаха да озаряват небето от покрива на вилата. Хванах с ръка муцунката му и последвах едрия гръб на Ариус, който се беше насочил право към Рим.
Към нашия син.
Глава двайсет и девета
Юстина извърна глава от малкото прозорче на усойната си килия.
– Защо, Паулиний? Мисля, че за първи път ми крещиш.
– Да ти крещя?! – изкрещя той. – да ти крещя?! Историята е плъзнала из целия град! Весталката, която се е изправила пред преторианците и е дарила с милосърдието на богинята си.– Тя го гледаше спокойно. Безумният му гняв се стопи.
– Юстина… Не знам какво ще направи, Юстина?
– Шшшт. Сега всичко е в ръцете на Веста! – Тя се усмихна с едва доловима усмивка, потрепваща в ъглите на устните , и дръпна воала върху лицето си. – Заведи ме при него!
Той остана за миг с поглед, прикован в нея, и се опита да открие очите зад бариерата от розова коприна. Девиците весталки, спомни си той, забулват лицата си само в един случай.
При жертвоприношение.
– Така – каза Домициан, – значи това е весталката. Той седеше на писалището си пред купчина с петиции, карти и писма, а синът на Теа седеше в краката му, както винаги напоследък. Момчето кимаше; самият Домициан изглеждаше сънлив, развеселен и съвсем не се интересуваше от предатели след дългия ден, прекаран в работа. Паулиний почувства моментен проблясък на надежда.