Господарката на Рим
Шрифт:
– Няма как да знаеш това – гласът на Флавия беше тих като шепот. – Как би могла да знаеш това?
– Понякога виждам някои неща. А ти имаш и още причини да живееш, Флавия Домицила.
Паулиний се обърна. Юлия беше протегнала ръка и я беше положила върху корема на Флавия.
– Моля?
– По-добре да продължаваме да вървим. Не искам да навличам неприятности на Паулиний. – Юлия побутна сестра си напред. – Дъщеря. Все още не можеш да я почувстваш, но тя е там. Ще се роди през пролетта, на Пандатерия, и на мен ми се струва, че ще я наречеш на мое
Горещи сълзи пареха в очите на Паулиний. Той гледаше сляпо напред.
– Но… но от къде...
– О, знам! Нека не говорим за това. Знам, но съм единствената, която го знае. Домициан изобщо няма да разбере – веднъж щом те изпрати на твоя тих малък остров, ще забрави за теб. Но не и императрицата. Тя ще се погрижи да си нахранена и дори мисля, че ще ти изпрати акушерка, когато му дойде времето. Може би дори ще намери начин да измъкне теб и децата ти от този остров някой ден. Тя някога беше храбра жена – може би отново ще стане такава!
– Юлия… Юлия, аз
– Време е – каза пазачът до Паулиний.
– Не! – Флавия надигна глас. – Не, аз не...
– Тихо – рече успокоително Юлия. – Пожелавам ти гладко пътуване, Флавия Домицила. И ако нямаш нищо против – наистина дай на дъщеря си моето име.
Един миг… и Флавия вече я нямаше.
Никоя весталка не можеше да бъде погубена в Рим. Малката гробница беше построена извън крепостните стени, близо до Колинската порта в campus sceleratus. Място, по-популярно като Злите полета. Императорът беше наредил да се издигне платформа, като за празненство, но събралата се тълпа бе необичайно притихнала, докато наблюдаваше как девицата весталка се спря пред гробницата си и събра с ръка снежнобелите дипли на робата си. Паулиний видя баща си да стои с Калпурния, ръцете им неочаквано се вплетоха здраво. На специалната платформа императрицата изглеждаше още по-скована и изваяна от мрамор от всякога, императорът стоеше както винаги с румено лице и с непреклонен поглед, а Викс – в алената си туника – не криеше, че му се гади.
Весталката сложи босия си крак на ръба на отворения гроб и погледна надолу към грубите стъпала.
– Спри!
Напрежението ескалира, когато Паулиний скочи от коня си. За миг той се озова до нея и сграбчи ръката .
– Юстина, Юлия!
– Юстина. Повече ми харесва. Така ме наричаше баща ми. Защото, както казваше той, изглеждам сериозна като съдия.
– Ти не… аз помня… – Той почти не виждаше лицето от сълзите в очите си – тя беше просто бяла мъглявина. – Юстина, не мога да те оставя
– Значи ще ме откраднеш, като ме метнеш през рамо? Ще съсечеш императора?
– Юстина!
– Шшшт... – Тя сложи ръка върху устата му. Паулиний затвори очи и притисна устни към дланта . За миг ръката се задържа там. После се изплъзна и тя изчезна като видение.
Със затворени очи той чу босите крака по временните стъпала. Представи си проблясъка на косите с цвета на скитско злато, потопен в гробницата. Видя във въображението си вратата, която се запечатва след нея. Чу ужасяващия
Отвори очи. Домициан гледаше надолу от платформата, наблюдаваше с безизразни черни очи как погребват племенницата му жива. Усмихна се.
– Да поиграем по-късно на зарове, префекте? – предложи той и се запъти обратно към своите документи.
– Хайде да вървим – каза тихичко Ариус и сложи ръка върху рамото на Теа.
– Викс изглеждаше добре – каза Теа със слаб глас. – Изглеждаше добре. Не изглеждаше ли добре? – Спря и добави меко: – Той ме погледна.
– Видях.
Теа не каза нито дума повече, докато Ариус не залости вратата на малката им таванска стаичка в покрайнините на града, която бяха успели да наемат с последните останали им пари. А след това се отпусна на тясното миризливо легло и остана да лежи трепереща.
– Преди да влезе в тази гробница, очите минаха през тълпата и се спряха върху мен – сякаш знаеше, че съм там.
– Теа… – Ариус положи неуверена ръка върху рамото , а когато тя не се отдръпна, дойде в студеното легло до нея и я погали по косата. Нямаше сълзи, но тялото се разтърсваше от време на време, сякаш я побиваха тръпки. Ариус си помисли за мъжа, който тя и Юлия бяха делили.
Внимавай. Внимавай. Той пропъди демона и зарови лице в косите на Теа. Докосна слепоочието с устни само за да я утеши, но устата му някак се отклони към извивката зад ухото , после по линията на шията .
Теа се раздвижи и той се отдръпна, ужасен, че я е изплашил. Но тя с въздишка се сгуши на гърдите му и положи глава на рамото му.
За момент остана да лежи неподвижен, като я държеше, сякаш е направена от стъкло. После плъзна пръсти в косата и наведе главата назад, за да може да я целуне. Устата беше толкова хладна и сладка, колкото когато бе на петнайсет.
Той усети как напрежението се връща обратно в тялото , но когато се отдръпна, тя го сграбчи страстно. Целуна я отново, с докосване, нежно като сняг, после целуна следата около врата , останала от императорския обръч, а после и първия бял белег под гърдата от някоя императорска игра. Изхлузи туниката през главата и люби измъченото , безупречно избелено тяло; любеше го и скърбеше над него, заличаваше белезите с ръце и с устни, жадуваше нежно, с грубоватите си и непохватни движения, да върне обратно загорялото от слънцето, закалено от работа тяло без нито един белег, което някога му бе дала.
Теа затвори очи, гърбът се изви в колебливо удоволствие, а гласът му я докосваше с цялото сладкодумие, на което бе способен, опитваше се с всички сили да накара упорития , умен мозък да разбере колко много я обича той… И може би успя, защото тя го целуна и почти изхлипа, когато ръцете се увиха около врата му и с всяка фибра на тялото си почувства изблика на тиха, тиха радост. Те заспаха, преплетени като усукано въже, без да кажат и дума.
Девиците весталки взеха окървавения воал и го положиха на олтара си.