Господарката на Рим
Шрифт:
– Любувам се на красивия залез в пролетната вечер! – усмихна се той. – Ела да му се насладиш заедно с мен.
– Разбира се – Тя си взе стол. – Макар че залезът е там, а ти си обърнат на другата страна.
– Организирам едно пътуване. – Маркус прибра настрана някакви документи.
– За себе си?
– Не, не е за мен.
Всъщност беше за сина на Флавия, който се възстановяваше тайно в къщата му в Брундизиум. От Брундизиум имаше кратко пътуване по море до Пандатерия, където майка му вече беше пристигнала. Императрицата
– Аз ще се погрижа за Флавия и сина – беше казала императрицата без притеснение. – Това бе последното желание на Юлия. Маркус, тя не може да е инсценирала собствената си смърт и да се е измъкнала в Храма на весталките без чужда помощ. Ти ли...
– Да – беше свил рамене Маркус. – Тя ми писа в Кремона, след като лудостта бе преминала и след като се беше опитала да се прободе в корема. Преди не вярвах, но тогава повярвах. Помогнах .
Нещо просветна в обикновено безстрастните очи на императрицата.
– Маркус… – беше започнала тя.
– Запази тайните си. – Гласът на Калпурния прекъсна мислите му. Тя придърпа стола си до неговия, като обърна поглед към оранжевия залез. – Няма да любопитствам.
– Ти никога не го правиш. Осъзнаваш ли, Калпурния Сулпиция, каква невероятна жена те прави това?
Тя се усмихна.
– Изпратих един роб до покоите на Паулиний в двореца Домус Августана. Казали, че не е излизал от спалнята си, освен по работа.
– От колко време стои затворен там?
– От екзекуцията на весталката.
Запазиха тишина за миг.
– Сабина има молба… – Калпурния се наведе напред, за да налее още вино в чашата на Маркус. – Помоли ме да те помоля вместо нея, защото смята, че мога да те убедя за всичко. Иска да дойде с теб на игрите утре.
– На игрите? – примигна Маркус. – Тя е твърде малка, за да ходи на игри.
– Каза, че вече е била.
– Тогава не разреших да гледа. Беше на седем. Седеше обърната с гръб към касапницата и си играеше с робите. Така беше, докато императорът не започна да изхвърля хора на арената.
– Е, вероятно я е впечатлило, защото иска пак да отиде. Казва, че ще бъде интересно. Също така казва, че Паулиний ще бъде там, а напоследък изобщо не успява да го види. – Калпурния се усмихна. – Наистина го иска. Изглеждаше точно като теб на последните дебати в Сената, когато беше твърдо убеден, че жилищните сгради в южните квартали трябва да бъдат укрепени, преди да се срутят, а подлизурковците, които подкрепяха Публий, възразяваха.
– Не знаех, че идваш да слушаш заседанията в Сената – меко каза Маркус.
Калпурния се изчерви.
– Сядам най-отзад.
– Ясно – усмихна се той, докато въртеше перото между пръстите си. – Значи смяташ, че трябва да заведа Сабина на игрите?
– За мнението ми ли ме питаш?
– Започнал съм да го ценя високо!
Калпурния сведе поглед, докато си играеше с крайчеца на туниката си, но Маркус видя, че се усмихва.
– Заведи
– Не. Ако отиде, ще остане до края. Един Норбан не си затваря очите пред неприятните истини.
– Небеса, колко си суров! Предполагам, че в такъв случай и аз ще трябва да остана до края.
– И ти ли ще дойдеш?
– Ще дойда, а ти ще си ми длъжник. Мразя игрите!
– Какво щях да правя без теб, Калпурния!
Тя приглади един кичур коса зад ухото си.
– Вечерята ще е готова след четвърт час. Фазан с лук и сладки хлебчета.
– Пак ли си тормозила готвачката?
– Тя е ужасна. Ще ти купя нова готвачка!
– Не съм ли аз този, който трябва да ти купи сватбен подарък?
– Все още не съм се омъжила, Маркус Норбан.
– Днес е рожденият му ден – подпрях брадичка на дланта си. – Идите [24] през юли.
Става на тринайсет.
– Щях да му подаря меч – гласът на Ариус заглъхна за миг, докато нахлузваше туниката си през главата.
– За да насърчаваш мечтите му за гладиаторска слава ли, Варварино? – пошегувах се аз.
24
Идите в римския календар са на 15-ия ден от месеците март, май, юли и октомври. – Б.ред.
Главата на Ариус се подаде изпод туниката.
– Теа, синът ни иска да бъде гладиатор! Той е луд.
– Да, така е – съгласих се аз, докато чешех зад ушите кучето, което се беше свило в скута ми. – Той е луд. Сигурно го е наследил от баща си Ариус ме хвана през кръста и ме придърпа към себе си. Кучето се свлече на пода и изджавка пискливо. Той допря главата ми до своята и ме целуна силно. Костите ми се размекнаха.
– Ето така – прошепна до устата ми.
Усмихнах се, миглите ми докосваха бузата му. В такива дни, в такива синьо-златни утрини, когато нашата малка таванска стая се затопляше от лъчите на слънцето, а погледът на Ариус караше цялото ми тяло да пее, светът просветляваше. Започвах да вярвам, а не само плахо да се надявам, че всичко ще бъде наред.
– Косата ти е станала много дълга. – Бавно прокарах ръката си нагоре по врата му и почувствах как го побиват тръпки от допира ми – да те подстрижа ли?
– По-добре да я оставя дълга. Така по-малко приличам на Варварина.
– Ти изобщо не приличаш на Варварина в тази смешна дегизировка.
Винаги, когато излизахме навън, той настояваше да си сложи тежко наметало, шапка и превръзка през едното око.
– Ако изляза, без да се предреша, някой ще ме познае. Нали уж съм мъртъв.