Игра на богове
Шрифт:
Спря се на страницата, където подробно се описваха намеренията на „Киракис корпорейшън“ да се залови с ядрена енергетика — така институтът за атомна енергия щял да преодолее временните си финансови затруднения. Мъжът свъси вежди. Не биваше да го допуска. Ядрената енергетика означаваше много пари, а многото пари биха позволили на Киракис лесно да превъзмогне затрудненията в други сфери на бизнеса си.
Трябваше да ги спре.
Глава 24
— Все ми се струва, че пропускам нещо, че не виждам очевидното. —
На леглото до нея Александър се надигна и се подпря на лакти.
— Още е жива — това ли си мислиш? — попита той истински заинтригуван.
Мередит кимна бавно.
— Да, смятам го за възможно — призна тя. — Маклоски ясно си спомня: когато й съобщили за детето и тя разбрала, че вече няма надежда, припаднала, но не било нито удар, нито инфаркт, а нервен срив, емоционален стрес. После някои от филмовия екип я е видял; била е жива.
— Може да е умряла по-късно — допусна Александър.
— Но е възможно да е още жива — не се предаваше Мередит, готова да се хване за сламка.
— Събитията имат повече от тридесетгодишна давност — напомни той и прокара ръка през косата си. — Дори да е била жива тогава, защо сега да не е мъртва?
— Всичко това се е случило отдавна наистина, но днес би била на шестдесет — отвърна Мередит и остави бележника настрана. — Какво и пречи да си живее… някъде?
— И какво ще направиш, за да я намериш? — заинтересува се Александър. — Ще пратиш отряд по дирите й? Ще обиколиш всички клиники за душевно болни в Европа? Том Райън се е върнал сам от Европа? Ако съпругата му е била жива, трябва да я е оставил някъде, континентът е голям, скъпа, а задачата — прекалено тежка, за да я реши сама жена.
— Не е точно така — възрази Мередит. — Том Райън беше изключително богат. Ако е оставил съпругата си в институт за душевно болни, ще е нещо представително и от най-добрите. Това значително стеснява мащабите.
— Щом е искал да я защити, да я скрие от журналистите, сигурно е бил предпазлив — разсъждаваше Александър. — Човек първо ще я потърси в елитните болници.
— Не и ако са я смятали за мъртва — напомни му Мередит.
— Ако хипотезата ти е вярна, най-голяма е вероятността да я е настанил в някоя частна швейцарска клиника — подхвърли той. — Дори да се свържеш с тях, съмнявам се, че ще ти дадат информация. Обикновено не говорят за пациентите си. А ако тя въобще не е в болница? За човек с пари е лесно да купи вила, където да я настани с квалифициран персонал да се грижи за нея.
Мередит поклати глава.
— Не ми се вярва Том да е постъпил така. Положително й е осигурил възможно най-добрите грижи. Познавах го, скъпи. Човекът бе готов да брани тайната си на всяка цена. Не би рискувал. Особено когато е ставало въпрос за нея.
Александър помълча няколко минути.
— Йоанина сякаш е
Тя го погледна.
— Какво искаш да кажеш?
Поколеба се за миг, но сподели:
— Като дете, почти на годините на малкия Райън, нашите ме завели в Йоанина. Баща ми имал някаква работа там. Тогава за пръв и единствен път съм ходил там. Станала някаква злополука. Бил съм наранен и за малко да умра.
— Какво се е случило? — попита Мередит озадачена.
Александър свъси вежди.
— Там е работата, че не знам — отвърна той. — Бил съм много малък. Нямам спомен от злополуката, а родителите ми никога не говореха за нея. Поне не пред мен.
— Тогава как си разбрал?
— Един път чух мама да говори с Хелена. Строго я предупреждаваше никога да не ми казва колко сериозна травма ми е причинило преживяното. Лекарите от атинската болница „Кифисия“ смятали, че на подсъзнателно ниво съм го изтрил от паметта си. И сигурно е така, защото до ден-днешен не знам какво е станало. Като дете, а и по-късно, имах ужасни кошмари. Винаги съм смятал, че са свързани със злополука, макар да нямам никакъв спомен за такава. Виждах образи от друга епоха и изпитвах ужасното чувство, че съм погребан жив. Някога се чувствах страшно напрегнат в асансьори и затворени пространства, но с годините се научих да го преодолявам.
Мередит го погали по ръката.
— Защо никога не си ми говорил за това? — попита тя нежно.
Той свъси вежди.
— Досега не съм го споменавал пред никого. Никога не ми е било лесно да говоря за тези неща. Не обичам тъмните петна в мозъка си, въпросите без отговори; трудно ми е да призная, че съм загубил пет години от живота си. Нямам никакъв спомен какво ми се е случило в Йоанина, нито какъв е бил животът ми преди това.
— Мнозина не си спомнят толкова назад — успокои го Мередит. — Бил си малък…
— Повечето си спомнят нещо: човек, място, любима играчка — прекъсна я Александър. — А аз не помня нищо. Не е нормално.
— Каза, че си чул майка ти да говори за това с Хелена сети се Мередит. — Тя знае ли?
Александър поклати глава.
— Стана моя гувернантка, когато бях на седем — близо две години по-късно. Мама я предупреди да не ми казва, а ако желае да продължи да работи за тях, никога да не го споменава пред баща ми.
— Защо не? — попита Мередит.
Александър отново поклати глава.
— Ако са били на ръба отново да загубят дете, за тях, предполагам, е било голяма травма. Дамян вече е бил мъртъв, а мама е имала зад гърба си няколко спонтанни аборта. Бях единственото дете, което щяха да имат. Мама не можела да рискува с нова бременност. А що се отнася до баща ми — бил съм не само последният му шанс да е баща, но и единствената му надежда да има наследник за империята Киракис.
— Разбирам защо си бил толкова скъп на родителите си — отбеляза Мередит разнежена.
— Да. Тъжно е мъж и жена да искат деца толкова силно като тях, а да се налага да се примирят, че няма да имат повече. — Ръката му се плъзна по плоския й корем. — Лично аз желая голямо семейство.