Игра на богове
Шрифт:
— Какво? — Джордж го погледна смаяно. Съмняваше се дали е чул правилно. — И на четирите компании? Ако дадеш на всяка по двадесет и пет процента, значи им даваш всичко…
— Не съвсем — уточни Александър. — Възнамерявам да им направя идентични оферти — че съм готов да отпусна двадесет и пет процента. Но ще поискам да не споменават пред никого за споразумението ни. В замяна всеки ще ми предостави по петнадесет процента от бъдещите приходи от нефтопроизводството.
— Така никой няма да знае, че и останалите са замесени — досети се Джордж.
— Точно така.
— Възвръща ни се първоначалното вложение, плюс солиден процент от приходите им, ако съоръженията не бъдат национализирани — довърши Джордж и запали цигара.
Александър кимна.
Джордж се замисли за миг, преди
Александър се наведе напред и събра длани на бюрото пред себе си.
— Можеш ли да измислиш по-добър начин да се спася — както Кафир се изрази съвсем точно? — попита той, видимо доволен от себе си.
Джордж поклати глава.
— Не, и не мисля, че някой друг би могъл — призна той. — Но има един проблем, разбира се. Ако се разчуе от нашите редици, както се е случвало?
— Обмислих и тази вероятност — увери го Александър. — Затова реших да знаем само ние двамата. Парите трябва да се внесат по банкова сметка в Швейцария.
Джордж изглеждаше впечатлен.
— Май си преценил всичко.
— Да. — Александър взе телеграма от бюрото и я подаде на Джордж. — Консорциумът се вълнува за нашата стабилност — обясни той мрачно. — Заплашват, че ще искат да върнем заемите предварително.
В клиниката в Лозана доктор Анри Гудрон излезе от кабинета си и изкачи стълбището, за да отиде до стаята на Елизабет Райън. Тя изглеждаше както винаги: седеше до прозореца и се взираше невиждащо в пространството. Медицинска сестра решеше лъскавата й тъмна коса. Елизабет бе вече наистина сама. Но тя е сама от онази ужасна нощ преди толкова много години, помисли си той.
Ню Йорк
През следващите няколко седмици Мередит продължи разследването си в друга посока. Започна да се връща към миналото на Александър, към живота на Константин и Мелина Киракис. Извади пълните със спомени и снимки стари семейни албуми, които донесоха от Гърция. Водеше дълги телефонни разговори с Хелена и задаваше дискретни въпроси, без да обяснява причините за любопитството си. Съзнателно избягваше всякакво споменаване на Йоанина, защото знаеше, че това мигом ще събуди подозрителността на гъркинята. Научи доста неща. В хода на разследването се сблъска с един объркващ факт: имаше десетки снимки на Дамян Киракис — буквално десетки бебешки снимки, а на Александър нямаше нито една. За, Мередит бе странно, че най-ранните снимки на Александър са от петгодишната му възраст. Защо, питаше се тя, няма негови бебешки снимки.
Попита Хелена, но тя не успя да й даде смислен отговор; допусна, че са били неволно унищожени.
— Сигурна съм, че не е важно — успокои я гъркинята.
Но Мередит не смяташе така.
— Няма логика! В семейните албуми от ноември 1948 до септември 1953 има купища снимки, но нито една на Александър. Ако са били унищожени, нямаше ли да стане същото и с всички други от този период?
— Защо не попитате Алекси за това — предложи Хелена в желанието си да помогне.
— Права си — съгласи се Мередит. — Май правя от мухата слон.
— Защо толкова ви интересуват старите снимки? — попита Хелена колебливо.
— Естествено любопитство — излъга Мередит. — Смятаме да имаме деца. Ще ми се да видя как е изглеждал Александър като малък.
— О, беше съвсем нормално малко дете — увери я Хеи се засмя. — Умно и винаги готово за пакости.
Разговорът беше приятен, но не й даде кой знае колко информация. Колкото повече се замисляше, толкова повече растеше увереността й, че между смъртта на детето на Елизабет Райън и злополуката на Александър в Йоанина има някаква връзка. Всичко пасваше: момчето на семейство Райън е било на четири години, Александър също. И двете злополуки бяха станали в Йоанина и тя бе готова да се обзаложи, че е било по едно и също време. Предполагаше се, че малкият Дейвид Райън е умрял в изоставения кладенец — Александър имаше кошмари, че е погребан жив. Жената от сънищата му е облечена като древна гъркиня, така й бе казал, а по време на злополуката Елизабет
Няма да му го споменава, преди да открие доказателства.
— Не ме свързвай с никого, докато не ти кажа, Стейси — разпореди Александър и влезе в кабинета. — Не искам никой да ме безпокои.
— Да, господин Киракис.
Александър затвори вратата и пое дълбоко въздух. Идваше от съвещание с борда на директорите. Дяволите да ги вземат, помисли си той сърдито. Трябва да се допитва до мнението им, а са толкова тесногръди! Ако компанията бе останала частна собственост, нямаше да е задължен да отговаря пред когото и да било.
Днес изразиха резерви относно бъдещето на института за ядрени изследвания. Обърнаха му внимание — сякаш той не го знаеше, — че в момента струва доста пари на корпорацията, а и възникваха сериозни затруднения във връзка с федералните закони. Активисти от антиядрени групировки протестираха и изглежда това не бе достатъчно, ами се трупаха и дребни проблеми. Бордът на директорите настоя работата на института да спре, но Александър наложи вето върху това решение.
Седна зад масивното бюро от черен махагон и разтърка слепоочия — молеше се пулсиращата болка в главата да изчезне. Какво ли още ще му се струпа, запита се той. Серии бедствия и злополуки — и то една след друга — сполетяваха глобалните му проекти вече три години. А през последната година темпото се увеличи чувствително. Първо беше пожарът в Монреал. Говореше се, че е умишлен палеж, но никой не го доказа. После дойде фалитът на Карло Манети и самоубийството му. Спекулациите, че е свързан с финансовия крах на Манети, нанесоха значителни вреди на имиджа на корпорацията. Александър не знаеше кой стои зад проблемите на италианеца, но бе убеден, че точно това е била целта: да се опетни имиджът на Киракис. След смъртта на Манети облаците се разсеяха, но започнаха съдебни дела срещу фармацевтичната компания във Франция във връзка с инцидентите с цианида. Появи се подозрението, че Кафир го мами, а бордът на директорите настояваше ядреният институт да се закрие. На Александър му се струваше, че някаква конспирация цели да го унищожи. Онзи, който стоеше зад нея, очевидно бе умен и опасен. Добре си бе научил урока — знаеше точно кои са уязвимите места в неговите проекти. Александър си даваше сметка, че е изправен пред смъртен враг, но нямаше да седи със скръстени ръце и да чака. Щеше да се бори с всички сили.
В гримьорната момичето постави голяма салфетка върху роклята на Мередит, преди да й нанесе фон дьо тен. Кожата й бе така безупречна, че го използваше само пред камерата. Синди седеше в единия край на помещението, четеше на глас графика на Мередит до края на деня и си водеше бележки за задачи през следващата седмица. На прага се появи Лари Кайл, асистент-продуцентът на предаването.
— О, върна се най-после — вместо поздрав каза той. — Сигурно е приятно да отлетиш за някое екзотично местенце, докато ние тук се скъсваме от работа. В това студио сме ти като роби.
— Престани, Лари. — Мередит едва се удържаше да не прихне. — Няма да си разменям обиди с теб. А и имаш късмет, че съм в добро настроение.
Гримьорката приключи работата си и махна салфетката.
— Добро настроение ли? — ухили се Лари. — Значи съпругът ти се е върнал с теб. Винаги познавам кога двамата сте разделени за дълго. Ставаш направо неприятна.
— А ти да не би да си приятен в момента?
Лари Кайл се направи, че не я чува, и се обърна към Синди:
— Нали не си забравила да й съобщиш за лудия, дето се опитваше да се свърже с нея лично?