Игра на богове
Шрифт:
Погледна Кокианис — нервната му усмивка и неловкото мълчание издаваха колко е притеснен, задето е разкрит.
— Александър, това е Анна Константелос — обади се той най-после. — Анна, Александър Киракис.
— За мен е удоволствие да се запознаем.
Мекият ласкав глас на жената напомняше твърде много котешко мъркане.
Александър се усмихна сърдечно.
— Уверявам ви, че удоволствието е мое — отвърна той.
Или съвсем скоро ще бъде, добави наум.
Тъкмо се питаше как да й съобщи
— Анна, налага се да звънна в офиса. Очаквам важно обаждане от един от моите хора в Лондон. Изчакай ме тук. Няма да се бавя.
— Разбира се, Фредерик — отвърна тя любезно. — Александър положително няма да възрази да ми прави компания, докато те няма.
Кокианис отмести нервен поглед от нея към Александър.
— Ей сега се връщам — обеща той.
— Не се притеснявай — обади се Анна. — Няма да си тръгна.
Кокианис се отдалечи и Александър тутакси подметна:
— Доста си сигурна в себе си.
— Не — отвърна тя простичко. — Сигурна съм в теб.
Веждите му се стрелнаха нагоре.
— О! И защо?
Тя се засмя.
— Откакто се появих, не откъсваш очи от мен. Опитваш се да го правиш незабелязано, но го долових. Е, и какво? Харесва ли ти онова, което виждаш?
— Ако отвърна положително, колко ще ми струва?
Изгледа го с престорено неодобрение.
— Майка ти никога ли не ти е казвала, че не се пита предварително за цената?
— Дори и да го е правила, баща ми пък ме е учил колко е важно да знам овреме за какво плащам и колко струва.
— Трябваше да се досетя — промърмори тя и се засмя гърлено.
— Искам да те видя.
— Къде и кога?
— При теб, днес следобед, след като се разделиш с Фредерик.
— Невъзможно. Имам друг ангажимент.
— Разкарай го. Ще бъда там в три.
Тя се поколеба за миг, но пое визитката му, върху която написа адреса си.
— Не идвай преди три — предупреди тя. — Няма да ми е лесно да убедя моя познат… да си тръгне. Нужно ми е време.
Александър се усмихна.
— Ще се справиш, не се съмнявам. — Видя приближаващия Кокианис. — Кажи му, че ми се е наложило да тръгна.
Излезе, без да погледне назад.
Анна Константелос живееше в нова висока сграда на „Патриарх Йоаким“, близо до площад „Колонаки“. Александър влезе във фоайето и погледна часовника си. Два и петдесет и шест. Докато изчакваше асансьора, се запита дали се е отървала от клиента си. Стигна до десетия етаж и откри апартамента й. Звънна. Тя не отвори веднага и той натисна бутона нетърпеливо. Най-после се появи и го пусна да влезе. Червената й копринена роба подсказваше, че отдолу е гола.
— Точен си — отбеляза тя. — Прекалено точен.
Той
— Приятелят ми — бъбреше тя, докато прекосяваше боса стаята към бара — не бе склонен да си тръгне. Жена му е извън града за две седмици и той очакваше да прекарва по-голямата част от свободното си време с мен.
— Разочарованието му никак не ме засяга — отбеляза Александър с безразличие.
— Естествено — съгласи се Анна усмихната. — Той е шеф на една от най-големите брокерски къщи в Атина, но неговото богатство не е нищо в сравнение с твоето.
— Значи ли това, че имаш слабост към богати мъже?
— Разбира се — усмихна се тя. — Всичките ми любовници са богати. Само богат мъж може да си позволи да ме има.
— Ясно. — Изгледа я изпитателно. — Значи си скъпо удоволствие. Заслужаваш ли си парите?
— Любовниците ми смятат, че е така — отвърна Анна арогантно. Взе чаша. — Какво искаш?
— Теб.
Тя си наля узо.
— Доста си нетърпелив. Сигурен ли си, че няма да пийнеш с мен?
Той поклати глава.
— Не съм дошъл да пия.
— О, в това съм убедена — увери го Анна, приближи се и започна да разхлабва възела на вратовръзката му. — Но забравяш едно: още не сме уточнили цената.
— Колко? — попита той с равен тон.
— Зависи какво очакваш от мен — отвърна тя и отпи от питието си.
— Ясно. — Извади няколко едри банкноти от джоба и ги хвърли в краката й. — Това, предполагам, ще те задоволи.
Анна коленичи върху килима, събра банкнотите и бавно ги преброи.
— Доста пари са — отбеляза тя, вдигнала поглед към него.
— Искам да прекарам нощта тук. Ще се наложи да изляза по някое време, но ще се върна.
Тя кимна бавно.
— Доста пари са — повтори и приглади робата си. — Не си падаш по перверзии, нали?
— А ако е така?
Анна сви рамене.
— Ще получиш това, за което си платил. Но съм любопитна. Защо привлекателен мъж като теб плаща? Не се съмнявам, че можеш да имаш почти всяка жена, която пожелаеш.
— Не се налага да плащам, както правилно се досещаш, но в случая съм готов да направя изключение. Искам теб и съм свикнал да получавам каквото желая.
— Поне си откровен. Това е приятна промяна. Любовниците ми невинаги са млади и красиви.
Той развърза колана на робата й.
— Внимавай да не те накарам ти да ми платиш тогава.
Усмихна се и посегна към нея. Тя се засмя гърлено.
— Никой мъж не е чак толкова привлекателен за мен — увери го тя, докато ръцете й обхождаха тялото му.
Устните му се впиха настойчиво в нейните. Робата се смъкна от раменете й и падна на пода. Посегна и свали вратовръзката му.
— Да отидем в спалнята — прошепна тя, разкопчавайки колана му.