Игра на богове
Шрифт:
— Ще станеш моя метреса — прекъсна я той, а ръцете му отново започнаха да изследват плътта й. — Ще разполагаш с луксозен апартамент в Манхатън, немалко пари за харчене и подаръци от време на време.
— Какви подаръци?
— Кожи, бижута…
— И при теб ли ще живея?
Александър поклати глава.
— Не. Ще бъдем в отделни жилища. Ще идвам всеки ден… Понякога следобед, понякога нощем. Ще се потопим в нощния живот на Ню Йорк. Искам те на мое разположение винаги, но когато отсъствам от града, времето си е твое.
— А други мъже? — поиска
Той отново поклати глава.
— Изключено. Налага се да се задоволиш единствено с мен, но ти гарантирам, че ще ти стигам.
Тя се усмихна.
— Звучи прекалено хубаво, за да откажа.
— Тогава ти предлагам да приемеш.
Александър отметна чаршафите, претърколи я по гръб и си помисли, че тя е точно онова, което му трябва, за да го откъсне от скръбта по майка му. Макар Анна още да не му бе дала отговор, той ни най-малко не се съмняваше какъв ще бъде.
Ню Йорк, септември 1980 година
В офиса в Олимпик тауър Александър седеше зад бюрото и преглеждаше получените същата сутрин доклади. От хората му в Сингапур относно нефтените проучвания, които корпорацията извършваше там. Цифрите бяха обнадеждаващи, не — направо отлични. Находищата в морето сега даваха по 875 000 барела на ден. Превърнато в долари — той се наведе напред и натисна няколко бутона на големия калкулатор върху бюрото, — това представляваше впечатляваща сума дори по неговите стандарти. Усмихна се. Баща му щеше да е доволен.
— Господин Киракис?
Думите на секретарката прекъснаха мислите му. Вдигна рязко глава. Тя стоеше на прага с бележник и молив в ръка.
— Да? — промълви той.
— Резервацията ви за хотел „Бевърли Уилшър“ за мача по поло следващата седмица е потвърдена, а конете ви са пристигнали в Ел Ей тази сутрин — осведоми го тя. — Необходимо ли е нещо друго?
Той поклати глава.
— Не, Стейси, благодаря.
Тя излезе, а Александър се облегна на стола и несъзнателно забарабани с молив по бюрото. Лос Анджелис… Защо не се обади на Мередит Кортни? В края на краищата нищо не се разбраха за интервюто, докато тя бе в Ню Йорк. Усмихна се. Странно защо тя присъстваше в съзнанието му. Дори сега, с опитна жена като Анна да се грижи за потребностите му в леглото, не успяваше да прогони Мередит от мислите си. Защо?
Обади се на Стейси и й нареди да открие Мередит в телевизията в Лос Анджелис. Десет минути по-късно тя го потърси по интеркома.
— Госпожица Кортни е на втора линия, сър.
— Благодаря, Стейси. — Вдигна слушалката и натисна светещия бутон. — Мередит, как си? — поздрави той весело.
— Заета — отвърна тя. Дочу шумолене на хартия в другия край. — Обаждането ти какво е: светско или делово?
— Светско.
— В такъв случай ще се наложи да си кратък — обяви тя. — Наистина съм заета.
— Всъщност е и двете — призна той, твърдо решил да привлече вниманието й. — Хрумна ми, че ако все още държиш на
— Съжалявам, но не отразявам спортни събития — прекъсна го тя.
— Искаш ли проклетото интервю или не? — попита той раздразнено. — Напоследък не отскачам често до Западния бряг.
В другия край на линията настъпи дълга пауза.
— Дай ми подробностите — обади се тя накрая. — Ще се видим на мача.
— Не разбирам защо се сърдиш — сподели Мередит, сгушена на дивана с няколко листа хартия в скута. — Става въпрос за интервю. Правила съм стотици такива.
— Но не и с Александър Киракис.
Ник стоеше до прозореца и се взираше разсеяно в океана.
— Никой не е правил стотици интервюта с Александър Киракис — обърна му внимание тя. — Той почти винаги отказва. Бяга от журналистите като от чума.
Ник се извърна да я погледне, изражението му бе гневно.
— Очевидно теб не те смята за заразна.
Мередит му се ядоса, че се държи като ревнив съпруг, и на себе си — че търпи тирадата му.
— Правиш голям въпрос от нищо — сряза го тя. Захвърли листата на дивана, изправи се и тръгна към стълбището. Не възнамеряваше да спори с него. — Срещнах се с Александър Киракис миналото лято, когато баща му даде пресконференция тук, в Бевърли Хилс, и…
— И в Ню Йорк — напомни Ник намусено.
Тя застина на място и се извърна да го погледне.
— Ти си знаел за това?
— Знаех още преди да се върнеш в Ел Ей — подхвърли той през стиснати устни. — Двама души от студиото са били в „Залата на дъгите“ вечерта, когато Киракис те е опипвал по дансинга. Когато се върнаха, нямаха търпение да го споделят.
— Я почакай малко! — викна Мередит, вбесена от намека му. — Не ме е опипвал, както ти се изразяваш. Танцувахме…
— И ръцете му са те обхождали цялата — настоя Ник и й наля питие.
Мередит се поколеба за миг.
— Защо не си го споменавал досега?
— Надявах се сама да ми го кажеш. Очаквах да споделиш с мен, че не става въпрос за нещо сериозно, да се посмеем заедно на случилото се и с това да се приключи.
— Разбира се, че не става въпрос за нещо сериозно — възмути се Мередит и решително се качи по стълбите към спалнята, където затръшна вратата зад себе си.
Секундите се отмерваха върху огромното табло в Конния център на Лос Анджелис. Зрителите, изправени на крака, насърчаваха с викове смела атака към вратата. Александър Киракис, яхнал едър дорест кон, водеше нападението. Беше облечен в синьо и бяло — цветовете на отбора на Киракис. Като замахна с пръчката за поло, той силно удари топката — противниковият играч не успя да го парира. Топката се търкулна по земята и спря няколко метра по-напред. Последвалият силен удар я вкара във вратата. Зрителите заръкопляскаха, а резултатът върху таблото се промени.