Игра на часове

Балдачи Дейвид

— В края на седмицата. Ако времето не ни погоди някой номер. От тия вълнени униформи те хваща жесток сърбеж, а в жегите става направо непоносимо. Напоследък си мисля да напусна представленията. Гръбнакът ми се съсипа от толкова яздене.

— Продал ли си напоследък някоя картина? — попита Мишел.

— Две, и двете на един колекционер от Пенсилвания, който между другото участва и в инсценировките. Само дето се бие на страната на северняците, но няма да се заяждам за дреболии. В края на краищата парите са си пари.

— Бих

искал някой път да видя произведенията ти — каза Кинг. Мишел изрази същото желание.

— Е, всичко е в ателието ми зад къщата. Обадете се, когато искате. С радост ще ви покажа картините. — Еди махна на сервитьорката. — Вие двамата ми се виждате жадни, а както би казала майка ми, да пиеш сам не само е невъзпитано, ами и направо позорно.

Докато чакаха коктейлите, Еди каза:

— И тъй, успяхте ли вече да разнищите случая и да отървете Джуниър Дийвър? — Той помълча и добави: — Макар че сигурно не можете да ми кажете. В известен смисъл сме на противоположни позиции.

— Случаят се оказа костелив орех — каза Кинг. — Тепърва ще видим.

Поръчката пристигна. Кинг отпи от своето уиски сауър, после попита:

— А как е майка ти?

Еди погледна часовника си.

— Сега е в болницата, но наближава десет и ще я изгонят от стаята на татко. Тя обаче най-вероятно ще спи там. Често го прави.

— Какви са прогнозите за баща ти?

— Положението му се подобрява. Смятат, че най-тежкото е отминало.

— Чудесна новина — каза Мишел.

Еди пийна от чашата си.

— Трябва да се пребори, непременно трябва да живее. Просто трябва. — Той ги изгледа един по един. — Не знам дали мама би понесла смъртта му. И макар че всички сме смъртни, просто не си го представям да ни напусне точно сега. — Той смутено наведе глава. — Извинявайте, като прекаля с джина, почвам да ръся шаблони. Сигурно затова не бива човек да пие насаме с проблемите си.

— И като стана дума за пиене насаме, къде е Доротея? — попита Мишел.

— На някакво служебно събиране — уморено отвърна Еди. — Търговията с недвижими имоти налага да ходиш по всякакви тъпи сбирки. Но не може да й се отрече, че преуспява.

— Вярно, Доротея се справя отлично — каза тихо Кинг.

Еди вдигна чашата си.

За Доротея, най-добрия агент по недвижими имоти в света.

Мишел и Кинг се спогледаха смутено.

Еди остави чашата.

— Вижте, тя си има своето увлечение, аз моето. Така донякъде се създава равновесие.

— Имате ли деца? — попита Мишел.

— Доротея никога не е искала деца, тъй че въпросът е решен. — Еди сви рамене. — Кой знае, може и аз да не искам. Вероятно от мен щеше да излезе калпав баща.

— Би могъл да научиш децата си да рисуват, да яздят, навярно и да ги включиш в историческите представления.

— И все още можете да имате деца — добави Кинг.

— За целта ще трябва

да си намеря друга жена — отвърна Еди с примирена усмивка, — а едва ли имам толкова енергия. Освен това за един Батъл не е допустимо да се развежда. Недостойно е. По дяволите, ако Доротея не ме убие, майка ми ще го стори.

— Е, животът си е твой — отбеляза Мишел.

Еди хвърли към нея странен поглед.

— Така изглежда, нали? — Той допи чашата си и каза: — Чух по новините, че са викнали на помощ тежката артилерия.

— Включително и стария ти приятел Чип Бейли.

— Ако не беше той, сега нямаше да седя тук.

— Без съмнение родителите ти са му много благодарни.

— О, да. Татко му предложи да поеме ръководството на охраната в една от неговите компании. Големи пари.

— Не знаех — каза Кинг. — Но той очевидно не е приел.

— Така е. Сигурно му харесва полицейската работа. — Еди потрака с вилицата и лъжицата си. — Спомням си, че като бях хлапе, по тия места нямаше нищо друго освен хълмове и гори. Беше чудесно. Никога не се бояхме, че нещо лошо може да се случи.

— А сега? — попита Мишел.

— А сега убиват хората по домовете, захвърлят ги из горите, гърмят ги в колите им. Ако някога се реша да създам поколение, едва ли ще е тук.

— Е, навсякъде може да се живее — каза Кинг.

— Майка ми едва ли би била доволна да го чуе.

— Пак повтарям, Еди, животът си е твой, нали така? — каза Мишел.

Този път Еди Батъл не си направи труда да отговори.

28

Докато Кайл Монтгомъри извършваше кражбата, а Еди, Кинг и Мишел разговаряха в бара, Боби Батъл лежеше в болничното легло под плетеница от венозни системи. Реми Батъл седеше до него и стискаше неподвижната бледа ръка на съпруга си.

Реми не откъсваше поглед от мониторите, отразяващи най-подробно изтънялата връзка на мъжа й с живота. Тази вечер положението му отново се бе влошило и пак го поставиха на командно дишане; апаратът издаваше дразнещ, пронизителен писък всеки път, когато дишането на Боби излизаше от нормалния ритъм. Самата Реми се задъхваше в такт с писукането на адската машинария.

Влезе една от сестрите.

— Здравей те, мисис Батъл. Наред ли е всичко?

— Не! — отсече тя. — Той не ме познава. Никого не познава.

— Но укрепва, така казаха лекарите. Просто ще трябва време. Жизнените му показатели са много по-добри. Макар че отново е на командно дишане, положението се подобрява, наистина.

Тонът на Реми се промени.

— Благодаря, че ми го казваш. Наистина ти благодаря, скъпа.

Тя сведе очи към едрия мъж в леглото.

Сестрата се усмихна, после като че се смути.

— Мисис Батъл… — започна тя с почтителен тон, несъмнено запазен за малцината щастливци, чиито имена бяха изписани на фасадата.