Игра на часове
Шрифт:
— Добре, ако е някой от тях, на кого би заложил? Еди беше с нас, тъй че кого избираш: желязната съпруга, разпуснатата щерка или снахата със змийски език?
— Засега се въздържам от преценка. Но ако смъртта на Батъл се окаже просто имитация със съвсем отделен мотив, това няма да ни доближи до престъпника, който вече е убил четирима и не възнамерява да спре.
— Значи очакваш още жертви?
— Кой знае? — Кинг я потупа по рамото. — Просто бъди предпазлива.
— Знаеш, че умея да се грижа за себе си, Шон.
— Не това имах предвид. Навъртай се наблизо, за да пазиш мен.
32
Убийството
Гражданите на Райтсбърг се укриваха зад заключени врати, почистваха оръжията си, монтираха аларми и гледаха втренчено всеки непознат. Израженията им говореха красноречиво: щом човек като Боби Батъл може да бъде убит насред болница, пълна с народ, значи никой не е в безопасност.
И бяха напълно прави.
Пещерата се намираше далеч сред заоблените хълмове на изток от Райтсбърг в посока към Шарлотсвил. Входът й бе прикрит от паднали борове и дебели завеси бръшлян; не се виждаше и следа от пътека към нея. Отворът в скалата можеше спокойно да приюти няколко семейства черни мечки, както се бе случвало неведнъж в миналото. Сега обаче имаше само един обитател — двукрак, но не по-малко свиреп хищник.
Той седеше замислен до грубо скованата маса в средата на пещерата. По нея се трупаха запаси за дълъг престой. Единственото осветление идваше от електрически фенер. Мъжът държеше качулката, която бе носил по време на четири убийства. Леко опипа с пръсти материята. Екзекутор — това беше той, ни повече, ни по-малко. Но екзекуторите изпълняват само справедливи присъди.
Сведе очи към вестника. От страницата го гледаше зърнеста снимка на Робърт Батъл, направена преди години. Заглавието гласеше: Милионерът Робърт Е. Лий Батъл, бизнесмен и филантроп, убит в болница. Полицията подозира сериен убиец.
Сериен убиец! Тези две думи кънтяха в главата му, докато накрая мъжът не издържа, смачка вестника и го захвърли. После яростно грабна фенера и го запокити срещу стената. Настана мрак. Той скочи и затича из пещерата, като се блъскаше в разни предмети, падаше, ставаше и удряше с коравите си юмруци по пръста и скалата, докато ръцете му изтръпнаха. Най-сетне рухна изтощен на студения каменен под.
Изведнъж изкрещя с такава сила, че сърцето му сякаш бе готово да се пръсне. След малко го изби пот, дишането му стана по-равномерно и накрая той се успокои. Пропълзя до сандъка, оставен край една от стените, напипа ключалката, отвори и извади отвътре друг фенер — този път газен. Порови из джоба си за кибрит, запали фитила, засили пламъка, озърна се и откри вестника. Отново седна край масата и зачете, като се мъчеше да не гледа неясната фотография на мъртвеца.
Досадна пречка — и то голяма, трябваше да признае, — но животът бе пълен с разочарования. Щеше да постъпи както винаги — да превърне препятствието в свое предимство. Да, великият Боби Батъл бе мъртъв, но имаше още какво да се прави. Имаше хора за убиване… не, за екзекуция, побърза да се поправи той.
Вгледа се в заглавието, по-точно в последната му част. Полицията подозира сериен убиец. Онзи
Той извади листче, върху което бе написал шифрован списък на жертвите си — вече мъртвите и онези, които тепърва трябваше да убие. Взе молив и добави под последния ред въпросителен знак. Щеше да открие имитатора преди полицията и да го убие. Така повеляваше справедливостта.
33
— Кайл, какво правиш? — попита Силвия, когато влезе в канцеларията на медицинския си кабинет и го завари седнал пред компютъра.
Той се завъртя на стола.
— А, здрасти, докторе. Не те очаквах толкова рано.
— Виждам. Е, какво правиш?
— Просто се свързвам с интернет.
— Вече съм ти казвала, че не може да ползваш този компютър за лични цели.
— Не беше за лични цели. Канех се да поръчам нови престилки и хирургически маски, които ни трябват както за тук, така и за моргата. Открих в мрежата много по-изгодни условия, отколкото ни предлага местният доставчик.
— Кайл, за нуждите на кабинета не възразявам, но моргата е държавно учреждение. Процедурите за доставка са извънредно строги. Не можеш просто да поръчваш както ти хрумне, а после да чакаш чек от правителството.
— Ама си и ти, докторе! Та аз се мъча да ти спестя някой долар.
— Оценявам твоята инициатива. Просто казвам, че трябва да вървим по каналния ред.
— Понякога се чудя защо изобщо си правя труд. Само бюрокрация.
— Да не мислиш, че на мен ми харесва? Слушай, просто ми пусни един имейл със сравнение на цените и аз ще го вкарам в системата. Ако е чак толкова добра сделка, ще я сключим и за нас, и за съседния кабинет.
Лицето на Кайл засия.
— Разбрано, докторе. Страхотна си.
Тя скръсти ръце и се вгледа в него.
— Виждаш ми се напълно оздравял. Май е бил някой от бързите вируси.
— Точно така. Ами ти? По-добре ли си?
— Не — грубо отвърна Силвия. — Но нямам избор, трябва да идвам.
— Я стига, шефе. И да закъснееш малко, мъртвите няма да се оплачат.
— Моргите из страната са препълнени с трупове и всяка изминала минута влошава тяхното състояние, губят се важни улики и драстично нарастват шансовете престъпниците да се измъкнат. Няма да позволя това да се случи и тук.
— Разбрано, началство. Ти си най-добрата.
— Аха… Хайде свършвай. Трябва да приключим докладите за аутопсиите на Хинсън и Батъл, а за днес имаме записани цял куп пациенти.
— Права си.
След като Силвия излезе, Кайл побърза да довърши онова, което правеше в действителност — тоест да подправи инвентарните списъци за лекарствата, за да прикрие кражбата. Мислено си отбеляза да потърси по интернет подходящо предложение за болнично оборудване, което да представи на Силвия. Едно бе научил твърдо за нея: тя никога не забравяше. Ако сам не й представеше обещаното, щеше да го попита, а ако нямаше отговор, щеше да се усъмни. Не му се полагаше да знае паролата за достъп до тези файлове, но той бе успял да я изкопчи от жената, отговаряща за лекарствата. Тя идваше само три дни седмично, което му оставяше предостатъчно възможности да прикрива следите си всеки път, когато извършваше „теглене“ от аптеката.