Игра на часове
Шрифт:
— Не обвинявам Реми — каза Хари. — Боби получи удар и чух, че в болницата бълнувал, говорел безсмислици.
Кинг щракна с пръсти.
— И може да е споменал за другото завещание.
— В такъв случай човекът, който е чул, може да е извършил обира — довърши Хари.
— Но ако беше у Доротея, тя щеше да го разгласи, нали?
— Само че би възникнал въпросът откъде го има — каза Хари. — Едва ли би искала да си признае, че е извършила обир.
Кинг изведнъж се озадачи.
— Но, Хари, ние пропускаме нещо. Смъртта на Боби бе разгласена широко.
— Може би не е ползвал помощта на адвокатска фирма.
— И сам да го е написал, пак щяха да му трябват свидетели.
— Не и ако е написано собственоръчно.
— Ако има такова завещание, у кого е тогава и защо остава в тайна?
— Въпрос, на който много бих искал да узная отговора — отбеляза Хари, докато допиваше коняка си.
76
Кинг и Мишел пожелаха на Хари „лека нощ“ и потеглиха. Времето все още беше приятно и не вдигнаха гюрука. Мишел обаче придърпваше шала около раменете си.
— Ако искаш, мога да вдигна гюрука — предложи Кинг.
— Не, ветрецът е чудесен и въздухът ухае тъй приятно.
— Няма нищо по-хубаво от пролетта в провинциална Вирджиния.
— Имам чувството, че тази вечер направихме важна крачка.
— Ако не друго, поне обсъдихме случая от всички ъгли. Това винаги помага.
Тя го изгледа подозрително.
— Както винаги казваш по-малко, отколкото знаеш.
Той се престори на засегнат от забележката; усмивката му обаче издаваше, че е доволен.
— Не признавам, че зная нещо. Но имам някои подозрения, които предпочетох да не споделям.
— Например, партньоре?
— Например, че прекарах чудесна вечер с две бутилки приказно вино и привлекателна млада жена, а разговаряхме само за убийства и престъпления.
— Бягаш от темата. А това, че спомена виното преди мен, е твърде показателно.
— Какво толкова, с тия бутилки се запознах далеч преди да срещна теб.
— Много благодаря, но продължаваш да бягаш от темата.
Джипът ги блъсна изотзад тъй силно, че ако не бяха с предпазни колани, щяха да изхвръкнат през предното стъкло.
— Какво става, по дяволите? — изкрещя Кинг и се озърна към страничното огледало. — Откъде се взе?
Още преди да довърши, последва нов удар. Кинг се вкопчи във волана, опитвайки се да удържи спортния лексус на пътя.
Мишел захвърли обувките и опря в пода босите си крака за опора. Извади пистолета от чантата, зареди патрон в цевта и със същото сръчно движение смъкна предпазителя.
— Виждаш ли шофьора? — попита Кинг.
— Нищо не виждам, проклетите фарове ми светят право в очите. Но трябва да е убиецът.
Кинг извади мобилния си телефон.
— Този път ще спипаме негодника.
— Внимавай, пак идва — извика Мишел.
При следващия удар тежкият джип едва не вдигна във въздуха задницата на лексуса. Мобилният телефон изхвръкна от ръката на Кинг, блъсна се в предното стъкло и отлетя назад. Чуха го как изтрака върху предния капак на джипа, после
Кинг отново завъртя волана и успя да си възвърне управлението. Двете коли се разделиха. Джипът тежеше поне с един тон повече от техния автомобил. Лексусът обаче бе далеч по-маневрен от нападащото чудовище и криеше под капака си триста коня. Когато излязоха на права отсечка, Кинг натисна газта и колата се стрелна напред, изоставяйки врага далеч зад себе си.
Мишел разкопча предпазния колан.
— Какво правиш, по дяволите? — извика Кинг.
— Не можеш да му избягаш по тия криволичещи пътища, а аз не мога да стрелям, докато съм вързана. Само поддържай дистанция.
— Чакай малко. Обади се първо на 911.
— Не мога. Не си взех телефона. Нямаше как да го сложа в чантата заедно с пистолета.
Кинг я изгледа смаяно.
— Не носиш телефон, но си взела пистолет?
— Мисля, че правилно преценявам кое е най-важно — рязко отвърна тя. — Какво мога да направя с телефона? Да му звъня, докато се гътне ли?
Мишел се извъртя на седалката, подпря се и сложи лакът върху задната облегалка.
— Поддържай дистанция — повтори тя.
— А ти гледай да не те убие, по дяволите — отвърна Кинг.
Джипът се задаваше, набирайки мощ за нов сблъсък, но преди да ги докосне, Кинг рязко свърна в другото платно, после зави обратно и чакълът от банкета забарабани под лексуса, преди отново да изскочат на асфалта. Превключи на по-ниска предавка и сред свистене на гуми взе завоя с осемдесет километра в час. Изведнъж усети как десните колела се отделят от настилката. Той се хвърли да възстанови равновесието с всичките си деветдесет килограма, сграбчи дясното бедро на Мишел и я притисна към вратата.
— Не се правя на интересен. Просто ми трябва противотежест. Стой така за момент.
Той намали скоростта с още няколко километра и въздъхна от облекчение, когато гумите отново намериха твърда опора.
Пак изскочиха на права отсечка. Кинг знаеше, че тя е дълга около половин километър, после започваше поредица остри завои. Настъпи педала с такава сила, че кракът му сякаш бе готов всеки момент да пробие пода. Стрелката на скоростомера мигновено отскочи към трицифрените числа, а дърветата отстрани прелитаха тъй шеметно, че навярно би му призляло, ако имаше време да ги погледне.
Зад него шофьорът на джипа караше по правата отсечка със сто и шейсет километра в час. Кинг беше вдигнал до двеста и се мъчеше да изцеди от двигателя още мощ, но лексусът не бе способен на повече. В главата му се въртеше само една мисъл: Колко въздушни възглавници има тази проклета кола? Надяваше се да са поне десетина, защото острите завои стремглаво се приближаваха. Ако намалеше скоростта, чакаше ги смърт; задържеше ли я, пак щяха да загинат.
Мишел се взираше в наближаващите фарове, после насочи поглед към силуета на шофьора. Бавно пропълзя, опря лакът върху багажника на колата, стисна пистолета с две ръце и се прицели.