Името на розата
Шрифт:
— Ключарю, ключарю — рече му той, — ти трябва да се грижиш за имуществото на манастира, а не да го пилееш!
— И те са чада Божии — отвърна Салваторе. — Нали Иисус е казал да правим от негово име същото, което правим на тия младежи.
— Нечестиви монахо, пръдлив минорит неден! — викна му готвачът. — Да не се намираш при твоите дрипави събратя! За тия Божии чада ще се погрижи нашият милостив абат!
Салваторе помръкна, обърна се и му викна, кипящ от ярост:
— Не съм минорит! Аз съм монах на светаго Бенедикта! Говно си ти, мръсен богомил неден!
— Богомилка ще да е курвата, дето я одупваш нощем с еретичния си кулен, свиня такава! — кресна му готвачът.
Салваторе изблъска навън козарите, мина край нас и ни погледна смутено.
—
Готвачът се затече, изблъска го грубо и затвори вратата.
— Отче — рече той почтително на Уилям, — не казах лоши думи за вашия орден и за светите люде, дето са в него. Говорех на тоя льжеминорит и лъжебенедиктинец, дето е ни рак, ни риба.
— Знам откъде идва — рече примирително Уилям. — Но сега той е монах като теб и ти трябва да го уважаваш като брат.
— Но той си пъха носа където не трябва, защото е закрилян от ключаря, та си въобразява, че той е ключарят. Прави каквото си ще и денем, и нощем!
— Защо пък нощем? — запита Уилям. Готвачът махна с ръка, сякаш да подчертае, че не иска да отваря дума за нечестиви дела. Уилям му зададе други въпроси и допи млякото си.
Любопитството ми се разпалваше все повече. Срещата с Убертино, приказките за миналото на Салваторе и на ключаря, все по-честите намеци за просещите монаси и еретиците минорити, които стигаха до ушите ми, нежеланието на Уилям да ми разкаже за Долчино… Постепенно започнах да си припомням някои неща. Така например, докато пътувахме, най-малко два пъти срещнахме шествие на самобичуващи се. Първия път местните хора гледаха на тях като на светци, при втората среща започнаха да подмятат, че били еретици. А ставаше дума за едни и същи хора. Вървяха из улиците на града. Двама по двама, с по парче плат около срамните места, не изпитваха никакъв свян. Всеки държеше в ръка кожен бич, самобичуваха се по раменете до кръв, лееха сълзи, сякаш виждаха с очите си мъките на Спасителя, и с песен, която приличаше на плач, призоваваха милостта Господня и помощта на Божията майка. Обикаляха църквите не само денем, но и нощем, със запалени свещи, посред зима, просваха се ничком пред олтарите, предшествани от свещеници със свещи и хоругви; сред тях имаше не само мъже и жени от простолюдието, но и благородни матрони, и търговци… Станахме свидетели на големи прояви на покаяние; тези, които бяха откраднали, връщаха присвоеното, други признаваха извършените от тях престъпления…
Но Уилям ги изгледа сурово и ми каза, че това не било истинско покаяние. Каза ми почти същото, което ми каза преди малко: времето на голямото пречистване чрез покаяние било отминало, а това, дето виждаме сега, било само начин, по който самите проповедници насочвали предаността на тълпите, за да не станат плячка на друг порив за покаяние, което било еретично и от което всички се страхували. Но аз все не успявах да доловя разликата, ако изобщо имаше такава. Мислех си, че разликата не се дължеше на проявите на едното или другото желание, а на отношението на църквата към едното и другото.
Спомних си спора с Убертино. Уилям без съмнение му подметна — опита се да му каже, — че между неговата мистична (и ортодоксална) вяра и неправоверната вяра на еретиците няма кой знае каква разлика. А Убертино се бе засегнал, защото смяташе, че вижда много добре разликата. Останах с впечатлението, че е различен именно защото е човек, който е в състояние да долови различията. Уилям пък се беше отказал от задълженията си като инквизитор, защото бе изгубил способността да разграничава. Затова не съумяваше да ми разкаже за този тайнствен Долчино. Щом е така (мислех си аз), очевидно Уилям се е лишил от Божията закрила, защото Бог не само ни учи да виждаме разликата, но така да се каже, дарява своите избраници с тази способност, Убертино и Киара от Монтефалко (която е била заобиколена от грешници) са си останали светци
Но защо Уилям не можеше да разграничава? Нали беше с такъв остър ум, а колкото до природните явления, винаги съумяваше да долови и най-малката разлика и най-незначителната прилика между нещата… Докато размишлявах така, а Уилям допиваше млякото си, някой ни поздрави. Беше Аймаро от Алесандрия, с когото се бяхме запознали в скриптория, той ми бе направил впечатление с изписаната по лицето му гримаса — все се подхилваше, сякаш не можеше да се примири със суетата на човешките твари, но без да придава кой знае какво значение на тази всемирна трагедия.
— Е, брате Уилям, свикнахте ли вече с нашата бърлога на безумци?
— Струва ми се, че тук живеят хора, достойни за възхищение заради тяхната светост и ученост — отвърна предпазливо Уилям.
— Било е. Ама едно време, когато абатите са били абати, а библиотекарите — библиотекари. А сега сигурно сте забелязали, че там — и той посочи горния етаж — онзи полумъртъв немец с очи на слепец слуша почтително брътвежите на слепия испанец с очи на мъртвец, като че ли всяка сутрин трябва да очакваме пришествието на Антихриста, драскат по пергаментите, а постъпват много малко нови книги… Ние си седим тук, а в градовете хората работят… Едно време нашите манастири са управлявали света. А сега — сам виждате — императорът ни използва и праща тук своите приятели да се срещнат с неговите врагове (аз съм все пак осведомен за вашата мисия, монасите говорят, говорят, нямат друга работа), но рече ли да упражнява контрол над събитията в тази страна, си стои в градовете. Ние тук прибираме жито и отглеждаме кокошки, там хората разменят аршини коприна с ленени платове, ленените платове — с чували, пълни с различни подправки, и всичко това — срещу добри пари. Ние пазим нашето съкровище, а там трупат съкровища. И книги. При това по-хубави от нашите.
— Така е, в света наистина стават много нови неща. Но защо мислите, че за това е виновен абатът?
— Защото предаде библиотеката на чужденците и ръководи манастира така, сякаш е крепост, издигната, за да брани библиотеката. А един бенедиктински манастир в този италиански край би трябвало да бъде средище, където италианските работи да се решават от италианци. А какво правят днес италианците, след като нямат дори и папа? Търгуват, произвеждат и са по-богати от краля на Франция. Щом е така, нека и ние правим същото; щом можем да правим хубави книги, нека правим книги за университетите и да се заловим с това, което става там долу, в равнините; нямам предвид императора, казвам това с най-голямо уважение към вашата мисия, брате Уилям, имам предвид онова, дето вършат жителите на Болоня или Флоренция. Оттук бихме могли да упражняваме контрол над поклонниците и търговците, които отиват от Италия за Прованс и обратно. Нека отворим библиотеката за книгите на простонароден език; тогава тук ще дойдат и хора, дето вече не пишат на латински език. А ние сме надзиравани от група чужденци, които ръководят библиотеката така, сякаш Одийон е все още абат на Клюни…
— Но абатът е италианец — възрази Уилям.
— Тук никой не бръсне абата за нищо — отвърна Аймаро, като продължаваше да се хили. — Вместо глава на раменете си носи шкаф от библиотеката. Той е покварен. За да прави напук на папата, дава приют в манастира на просещите монаси… имам предвид ония, еретиците, братко, тия, дето излязоха от вашия пресвети орден… а за да достави удоволствие на императора, вика монаси от всички манастири от Севера, сякаш ние си нямаме изкусни преписвани или хора, владеещи гръцки и арабски, сякаш във Флоренция и Пиза няма да се намерят синове на богати и щедри търговци, които биха постъпили на драго сърце в ордена, ако орденът допринесе за силата и авторитета на бащата. Но тук гледат със снизхождение на светските неща само когато става дума да разрешат на немците… Господи боже мой, порази моя език, за да не разправям неща, които не бива да разправям…