Името на розата
Шрифт:
— Нима в манастира стават неща, дето не бива да стават? — попита разсеяно Уилям, като си доля още мляко.
— И монасите са хора — изрече Аймаро. После добави: — Но тук по-малко в сравнение с другаде. Да сме наясно — това, дето казах, все едно, че не съм го казал.
— Много интересно — рече Уилям. — Това само ваше мнение ли е, или на мнозина други, които мислят като вас?
— На мнозина, на мнозина. На мнозина, които сега страдат заради нещастието, сполетяло клетия Аделмо, но ако в пропастта беше паднал някой, дето обикаля из библиотеката повече, отколкото трябва, нямаше да бъдат недоволни.
— Какво искате да кажете?
— Много се разприказвах. Тук — сигурно сте забелязали — говорим прекалено много. От една страна, никой вече не спазва правилото на мълчанието. От друга страна, го спазват дори повече, отколкото трябва. Тук вместо да говорят или мълчат,
— Не съм изгорил никого — отвърна рязко Уилям.
— Казах го ей така — рече Аймаро, като се ухили. — Наслука, брате Уилям, но си отваряйте очите нощем.
— А защо не и денем?
— Защото денем тук лекуват тялото с добри билки, а нощем възбуждат умовете с лоши треви. Не вярвайте, че Аделмо е бил бутнат от някого в пропастта или че нечии други ръце са потопили Венанций в кръвта. Тук някой просто не желае монасите сами да решават къде да ходят, какво да правят, какво да четат. И използва силите на пъкъла или на магьосниците, приятели на нечестивия, за да обърква умовете на любопитните…
— Да не би да имате предвид монаха билкар?
— Северин от Санкт Емеран е човек на място. Разбира се, и той е немец като Малахий… — И след като доказа още веднъж, че не желае да се занимава с клюки, Аймаро отиде да работи.
— Какво ли искаше да ни каже? — запитах аз.
— Всичко и нищо. В един манастир монасите винаги се борят помежду си, за да си осигурят власт над братството. Така е и в Мелк, но ти, може би защото си послушник, не си имал възможност да се увериш в това. В твоята страна да поемеш управлението на манастир значи да си извоюваш място, откъдето можеш да се свържеш пряко с императора. Тук обаче положението е различно; императорът е далеч дори и тогава, когато слиза до Рим. Няма никакъв двор, дори и папски. Но както сигурно си забелязал, тук на преден план излизат градовете.
— Разбира се, и това ме порази. В сравнение с моята страна тук, в Италия, градът е съвсем друго нещо… Той не е само място за живеене, той е място, където се вземат решения; всички са винаги по площадите, градските управници имат по-голяма власт от императора или папата. Всеки град е… нещо като отделно кралство.
— А кралете — това са търговците. Тяхното оръжие са парите. Тук, в Италия, ролята на парите е по-различна, отколкото в твоята или в моята страна. Там навсякъде има в обращение пари, но в живота все още преобладава размяната на стоки — кокошки или снопове жито, или сърп, или кола — а парите служат да си набавиш тези стоки. Сигурно си забелязал, че в италианските градове става обратното — стоките се използват за набавяне на пари. Затова и свещениците, и епископите, дори религиозните ордени — и те трябва да държат сметка за парите. Именно затова бунтът срещу властта се проявява като призив за бедност; срещу властта въстават тези, които са извън кръга на парите, и всеки призив за бедност е причина за толкова напрежение и спорове, и целият град — от епископа до магистрата, смята за свой враг всеки, дето прекалява с проповедите за бедност. На инквизиторите им замирисва на нечестивия там, където някой реагира срещу вонята от изпражненията на нечестивия. Това ще ти помогне да разбереш какво има предвид Аймаро. В златното време на бенедиктинския орден бенедиктинският манастир е бил мястото, откъдето пастирите са упражнявали контрол над паството вярващи. Аймаро държи да бъде възстановена традицията. Само че животът на паството се е променил и манастирът може да се върне към традицията (към своята едновремешна слава и власт) само ако приеме новите нрави на паството и сам той се промени. И понеже днес тук властта над паството се упражнява не с помощта на оръжието или с блясъка на ритуалите, а посредством парите, Аймаро иска и манастирът, и библиотеката да се превърнат в работилница, във фабрика за пари.
— А какво общо може да има това с престъпленията или с престъплението?
— Още не знам. Сега искам да се кача горе. Ела.
Монасите
Въпреки че навън беше доста студено, температурата в скриптория беше приятна. Не случайно скрипторият се намираше над кухните, откъдето идеше топлина; пък и комините на двете пещи минаваха през колоните, на които се опираха двете виещи се стълби, разположени в западната и южната кула. До северната кула, в противоположния край на голямата зала, нямаше стълба, а голяма камина, където гореше огън, пръскащ приятна топлина. Подът беше настлан със слама, която приглушаваше стъпките ни. Най-слабо отоплено беше мястото около източната кула; имаше доста свободни места, затова ми направи впечатление, че всички монаси, които работеха, избягваха да сядат на масите, разположени в този ъгъл. Когато пък по-късно разбрах, че виещата се стълба покрай източната кула е единствената, която води не само надолу към трапезарията, но и нагоре — към библиотеката, почнах да се питам дали отоплението на залата не беше нарочно устроено така, че монасите да не изпитват голямо желание да надзъртат нататък, а на библиотекаря да му е по-удобно да надзирава входа за библиотеката. Но може би — подражавайки на моя учител — прекалявах с подозренията, защото веднага си рекох, че ако някой си е правил подобна сметка, тя не би била кой знае колко полезна лете, освен ако тогава (рекох си аз) слънцето тук грее най-силно и следователно всички ще избягват да идват насам.
Масата на клетия Венанций бе обърната с гръб към голямата камина и вероятно бе едно от най-желаните места. По онова време не бях прекарвал кой знае колко време в някой скрипторий, но по-късно голяма част от живота ми мина в тях, та знам каква мъка е за един преписван, писач на заглавия или учен да седи с часове зад масата през зимните дни; пръстите му, които държат перото, вкочанясват (дори при нормална температура, след шестчасова работа пръстите се вдървяват от страшната монашеска спазма, а палецът почва да боли, сякаш са го смачкали). Това обяснява защо по полетата на ръкописите често срещаме разни изречения, оставени от преписваните като знак за страдание от рода на: „Хвала Богу, скоро ще мръкне“, или „Ех, да имаше чаша хубаво вино!“, или пък „Днес е студено, светлината е слаба, този пергамент е влакнест, нещо не е в ред“. Или както казва една стара поговорка: три пръста държат перото, а се труди цялото тяло. И страда.
Но думата ми беше за масата на Венанций. Тя беше по-малка от другите — такива бяха всички маси, разположени около осмоъгълния двор и предназначени за учени — докато масите, пръснати под прозорците на външните стени, бяха по-големи — те бяха предназначени за преписвани и миниатюристи. Но и Венанций ползваше допълнителна поставка за книги, тъй като по всяка вероятност трябваше да прави справки и в ръкописи, заети от манастира, които се преписваха. Под масата имаше рафтове, където бяха натрупани неподвързани листове, и тъй като всички бяха на латински език, се досетих, че това трябва да бяха последните му преводи. Бяха написани не много старателно, не бяха страници за подвързване в книга, сигурно после щяха да бъдат поверени на преписван и миниатюрист. Затова не бяха лесни за четене. Сред листовете имаше няколко книги на гръцки. Друга книга на гръцки стоеше разтворена на поставката — очевидно това беше творбата, която Венанций бе превеждал в последните си дни. Тогава още не знаех гръцки език, но моят учител прочете заглавието и каза, че това са „Метаморфозите“ на Апулей — езическа басня, за която бях чувал да казват, че не била подходящо четиво за послушници.
— Защо Венанций превеждаше тази книга? — обърна се Уилям към Беренгарий, който стоеше до него.
— Този превод бе поръчан на манастира от синьора на Милано; срещу което манастирът ще се ползва с предимства при продажбата на вино, произведено в някои имоти на изток. — Беренгарий посочи с ръка някъде надалеч и побърза да добави: — Не мислете, че манастирът върши услуги на миряни срещу заплащане. Поръчителят на тази работа се застъпи този ценен гръцки ръкопис да ни бъде зает от дожа на Венеция, който пък го имал от византийския император; след като Венанций завършеше своята работа, щяхме да направим два преписа — един за синьора на Милано и един за нашата библиотека.