История на Александър Велики Македонски

Руф Квинт Курций

Това беше гласът на народа. Но мнението на първенците беше друго. Питон се зае да изпълни плана на Пердика. Определи за опекуни на бъдещия син на Роксана Пердика и Леонат, родени от царски род. Предложи също и Кратер и Антипатер да поемат работите в Европа. След това всеки се закле, че ще признава властта на сина на Александър.

Изплашен не без основание от наказание, Мелеагър се беше отделил със своите привърженици. Той повлече след себе си Филип и отново нахлу в двореца. Започна да крещи, че в интерес на държавата ще гласува за законния цар Архидей, син на цар и брат на цар. Нека всички му се доверят.

Нито развълнуваното море, нито морският прилив могат да предизвикат такова голямо вълнение, каквото вдига народът, когато му дадат отново, макар за кратко, свобода. Малко бяха тези, които признаваха

властта на току-що избрания Пердика. Повечето бяха за Филип, когото преди презираха. Не оставаха дълго на едно мнение — ту се съгласяваха, ту се отказваха от предложенията си. Накрая склониха в полза на царския син. Архидей напусна събранието, изплашен от авторитета на първенците. Войниците посрещнаха с мълчание неговото излизане, без да се отказват обаче от симпатиите си към него. Сега отново го извикаха. Той облече дрехата на брат си — същата, която беше на престола. Мелеагър облече ризницата и взе оръжието като телохранител на новия цар. Появи се и фалангата. Войниците удряха копията в щитовете, готови да се бият до кръв с тези, които си присвояваха власт, над която нямаха никакво право.

Войниците се радваха, че властта ще остане в същата фамилия, че наследствената власт ще укрепи трона. Защото те бяха свикнали да се подчиняват на това име и се страхуваха да не би да ги управлява какъв да е, а искаха само който е роден, за да управлява. Изплашен, Пердика заповяда да заключат стаята, в която беше трупът на Александър. С него бяха още шестстотин храбри младежи. Присъедини се към него и Птоломей с кохортата на царските телохранители. Но не беше трудно да се строши ключалката от хилядите войници, които останаха навън.

Дори новият цар, заобиколен от войници, начело с Мелеагър нахлу вътре. Пердика извика настрана тези, които желаеха да пазят тялото на Александър. Нахлулите започнаха отдалеч да хвърлят копията си към него. Със свалени шлемове, за да могат да ги разпознаят по-лесно, първенците започнаха да молят младежите, привърженици на Пердика, да се въздържат от бой и да отстъпят пред царя и болшинството. Пръв Пердика сложи оръжие. И другите направиха същото. Но тъй като Мелеагър настояваше да не се отделят от тялото на Александър, те се усъмниха, че търси начин да ги убие. Затова се оттеглиха бързо от другата страна на двореца към река Ефрат.

Многобройна конница от най-отбрани младежи следваше Пердика и Леонат. Пердика се страхуваше, че пехотата няма да го последва и че ще го смятат за отделил се от останалата войска. Затова остана в града.

Мелеагър не преставаше да убеждава царя, че заради претенциите му за власт Пердика трябва да бъде наказан със смърт. Защото, ако не обуздаят страстта му, щял да извърши преврат; че Пердика помни заслугите си пред Александър. Но никой не се доверява на този, от когото се страхува.

Архидей изслушваше това, което му говореше Мелеагър, но не даваше вид, че се съгласява. Мелеагър счете мълчанието за заповед и изпрати от името на царя хора, които да извикат Пердика. Беше им заповядано да го убият, ако се колебае да дойде.

Като научи за идването на царските хора, Пердика, придружен само от шестнадесет младежи от царската кохорта, се изправи пред прага на дома си и като ги нарече оръдия и роби на Мелеагър, така ги изплаши със строгостта на лицето си, че те побягнаха като обезумели. После заповяда да оседлаят конете и с няколко младежи се присъедини към Леонат, за да отблъсне с по-голяма сила нападателите, ако се появят такива.

На другия ден македонците прецениха, че е недостойно Пердика да бъде излаган на смъртна опасност, и решиха с оръжие в ръка да отмъстят на Мелеагър за дързостта му… Той разбра, че ще избухне бунт. Отиде при царя и започна да го моли да даде заповед за залавянето на Пердика. Царят отговори, че би заповядал само по своя преценка, но това, че Пердика е жив, не би трябвало да го смущава. Разтревожен от поведението на конницата, Мелеагър загуби почти три дена в размишления и колебания. Беше изплашен и не беше в състояние да вземе решение, защото и над него надвисна смъртната опасност, която той приготвяше за противника си. А вътре в двореца положението си оставаше същото. Посланици от всички народи идваха да се поклонят пред останките на Александър. Тук бяха и военачалниците. Въоръжената охрана изпълваше коридорите. Голямата скръб беше показател

за най-голяма безнадеждност. Подозираха се един друг, никой не се решаваше да се приближи до когото и да било, не се осмеляваха да говорят, всеки се вълнуваше от свои тайни мисли. Сравнявайки новия цар със загубения, изпадаха в още по-голяма загриженост. Къде беше онзи, чиято заповед, чиято воля безпрекословно те изпълняваха? Зовяха го, защото бяха оставени между враждебни и покорени племена и народи, готови при първа възможност да отмъстят за големите кланета, които бяха претърпели. Такива размишления ги терзаеха, когато дойде съобщение, че конниците на Пердика завладели околностите на Вавилон и задържали храните, предназначени за града.

Започна да се чувствува недостиг на храна, а после настъпи истински глад. Останалите в града разбраха, че или трябва да се помирят с Пердика, или да се борят срещу него. Селяните, изплашени от разграбването на къщите и колибите им, бягаха в града, а гражданите, на които храната не достигаше, го напускаха. И на едните, и на другите чуждият дом им се струваше по-сигурен.

Обезпокоени от въстанието, македонците се събраха в двореца на съвет. Решиха да изпратят пратеници при конниците, които да им предложат да сложат край на раздорите. Изпратиха тесалиеца Пазий, Димил от Мегалопол и Перилай. Те предадоха нареждането на царя; върнаха се с такъв отговор: конниците не ще сложат оръжие, ако царят не им предаде инициаторите на раздора. При това съобщение войниците без заповед грабнаха оръжие. Обезпокоен от този смут, Филип каза: „Не е необходимо да се биете. Ще получат награда тези от вас, които първи сложат оръжие. Помнете, че имате работа с граждани. Да им отнемем отведнъж надеждите за помирение значи да ги тласнем към гражданска война, към която те и без това са се устремили. Нека да изпратим нови пратеници и дано да ги склоним. Вярвам, че при още непогребаното тяло на царя ще се съберат всички, за да му се отдаде заслуженото. Що се отнася до мене, предпочитам да върна тази корона, отколкото да потопя гражданите в кръв. Ако няма друга надежда за разбирателство, моля и настоявам: изберете по-достоен!“ Той заплака, свали короната от главата си и като протегна десницата си, в която я държеше, предложи да я вземе този, който се счита по-достоен от него.

Умерената реч на Филип, чиито способности само един ден преди това бяха потискани поради славата на брат му, предизвика голяма надежда. Всички започнаха да настояват да изпълни замисленото. Той изпрати пратеници, които да предложат Мелеагър да бъде приет за трети пълководец. Това беше постигнато лесно, защото Пердика искаше да отстрани Мелеагър от царя и смяташе, че ако остане сам, Мелеагър не ще може да се бори с двама. Мелеагър излезе напред с фалангата. Пердика тръгна срещу него, като постави най-отпред отряди от конници. Двете войски се поздравиха мълчаливо, като смятаха, че се събират и завинаги укрепват мира и дружбата. Но съдбата вече заплашваше с гражданска война македонския народ. Властта не можеше да бъде обща, а пък мнозина се стремяха към нея.

Отначало силите се сплотиха, после се разпръснаха. И както тялото, когато се претоварва, отслабва, така и това царство, което можа да устои под властта на един, сега се разпадна, след като премина в ръцете на мнозина. Ето защо с право римският народ признава, че дължи своето благоденствие на своя принцепс, който през нощта, която смятахме, че ни е последна, блесна като нова звезда. Той, о, Херкулесе, а не изгревът на слънцето върна светлината на света, потънал в мрак и лишен от вожда си. Свят, целият разкъсван от вътрешни разпри. А принцепсът! Колко пожари изгаси, колко меча скри! Колко голяма буря потуши със светлата си поява! Империята не само се раззелени, но и процъфтява! Дано не го докосне никаква завист, да процъфтява дълги години, да бъде вечно благополучието в дома му!

Впрочем, ще се върна към редовете, от които се отклоних, размишлявайки за нашето общо щастие.

Пердика виждаше единствената надежда за спасение в смъртта на Мелеагър. Трябваше да бъде заловен този празноглав и неверен човек, бързо приспособяващ се и гибелен най-много за себе си. Пердика криеше решението си да притисне непредпазливия. Затова тайно подучи някои от подчинените му войскови части, като се преструваше, че не знае оплакването им, че Мелеагър се е изравнил по положение с Пердика.