Изкушена

Каст Кристин

Защото в теб наистина има част от Ая? — тихо попита Деймиън.

Кимнах.

— Да, в мен, но и някак си все още съм част от нея.

— Интересно… — Деймиън въздъхна дълбоко.

— По дяволите, какво означава това за теб и Калона днес? — възкликна Афродита.

— Не знам! Не знам! Не знам! — избухнах аз. В мен кипяха напрежението и объркването от случилото се. — Нямам отговори. Имам само паметта и нула време да я обработя.

Бихте ли ме оставили сама за малко, за да оправя бъркотията в главата си?

Те се размърдаха, измънкаха „добре“ и ме погледнаха така, сякаш бях изгубила ума си. Без да обръщам внимание

на стъписаните ми приятели и на въпросите без отговор, които бяха почти видими във въздуха около мен, аз се обърнах към Стиви Рей.

— Обясни ми как точно направи тунела.

По учудения поглед в сините й очи разбрах, че тя се обезпокои от тона ми. Не извиках: „По дяволите! Припаднах и искам да сменим темата, защото се срамувам, че съм превъплъщение на страхливка“, а произнесох думите като Висша жрица.

— Не беше нещо кой знае какво. — Стиви Рей беше нервна и явно се чувстваше неудобно, сякаш полагаше усилия да говори безразлично, защото изпитваше точно обратното. — Хей, сигурна ли си, че си добре? Не трябва ли да се махнем оттук и може би да ти намерим бира или нещо друго? Щом това място събужда спомени в теб, струва ми се, че е по-добре да отидем другаде.

— Нищо ми няма. В момента искам да чуя за тунела. Погледнах я, без да трепна. — Разкажи ми как го направи.

Усетих, че другите хлапета и сестра Мери Анджела ни наблюдават със смесица от любопитство и озадаченост, но останах съсредоточена върху Стиви Рей.

— Знаеш, че навсякъде под сградите в центъра на града има тунели от времето на Сухия режим, нали?

Кимнах.

— И ти казах, че ще разузная накъде водят?

— Спомням си.

— Открих полузатрупания вход на тунела, за който Ант ни каза онзи ден… Онзи, който се отклонява от другите под сградата Филтауър.

Отново кимнах нетърпеливо.

— Беше запълнен с пръст, но бръкнах в малката дупка, оставена в средата, изрових няколко шепи пръст, протегнах ръка и усетих хладен въздух. Това ме наведе на мисълта, че има тунел от другата страна. Бутнах с ръцете, съзнанието и природната стихия, с която имам връзка, и земята реагира.

— Реагира? Как? Разтресе ли се?

— По-скоро се раздвижи. Както я исках в мислите си. Трудно е да го обясня, но пръстта, затрупала входа, се срути и аз влязох в много стар тунел.

— И този стар тунел беше само от пръст, без да е укрепен с бетон като тунелите под гарата и в центъра на града, така ли? — попита Деймиън.

Стиви Рей се усмихна и кимна. Русите й коси подскочиха на раменете.

— Да! И вместо да води към центъра на града отиваше насам.

— Чак дотук? — Опитах се да пресметна наум колко километра бяха това, но не можах. Разбира се, не ме биваше много по математика.

— Не. Щом открих тунела и го отворих, аз тръгнах да го изследвам. Тунелът започва като разклонение под сградата Филтауър. Стори ми се странно и дори страхотно, че се отдалечава от центъра на града.

— Как разбра? — прекъсна я Деймиън. Как успя дори да предположиш накъде вървиш?

— За мен това е фасулска работа! Винаги мога да се ориентирам накъде е север, посоката на моята природна стихия земя. Щом я определя, мога да намеря всичко.

— Хм-м — измънка той.

— Продължавай подканих я аз. — Какво стана после?

— И после тунелът свърши. Преди да ми дадеш бележката да се срещнем тук, при монахините, смятах

да се върна и отново да го огледам, но тунелът не беше най-важната ми работа в момента. Когато ти ми каза, че може да се наложи да преместя хлапетата тук, се сетих за тунела. Спомних си, че води насам, преди да свърши, затова се върнах. Замислих се къде искам да отида и си пожелах тунелът да се насочи натам. Блъснах отново и земята ми се подчини. И готово! — Стиви Рей завърши с широка усмивка и театрален замах.

В тишината, последвала обяснението й, гласът на сестра Мери Анджела прозвуча абсолютно нормално и разумно и това ме накара да я обикна още повече.

" Забележително, нали? Стиви Рей, ти и аз може да сме на различни мнения за източника на дарбата ти, но въпреки това изпитвам страхопочитание от необятността й.

Благодаря, сестро! Мисля, че и ти си страхотна, особено за монахиня.

— Как виждаше там долу? попитах аз.

— Нямам проблем да виждам в тъмнината, но другите хлапета не са толкова добри в това като мен, затова донесох фенери от тунелите под гарата. — Стиви Рей посочи няколко газени фенера в тъмните ъгли на зимника. Не ги бях забелязала досега.

И все пак пътят е дълъг — отбеляза Шоуни.

— Сериозно дълъг. Сигурно е било тъмно и страшно добави Ерин.

— Не. За мен и червените новаци земята не е страшна. — Стиви Рей повдигна рамене. Нали ви казах, не беше нещо особено. Фасулска работа.

— И успя да доведеш тук всичките червени новаци? — попита Деймиън.

— Да!

— Кои всичките? — попитах аз.

— Как така кои всичките? Във въпроса ти няма логика Зи

Доведох всичките червени новаци, които познавате, плюс Ерик и Хийт. За кого друг говориш? Думите й прозвучаха нормално, но Стиви Рей завърши със странен нервен смях и не пожела да ме погледне в очите.

Стомахът ми се сви. Тя продължаваше да ме лъже. И аз не знаех какво да направя.

— Зоуи може би е объркана, защото е изтощена след преживяването си тази вечер. — Топлата ръка на сестра Мери Анджела на рамото ми беше окуражителна като гласа й.

“ Всички сме уморени добави тя и се усмихна на Стиви Рей, Близначките, Афродита и Деймиън. — До разсъмване не остава много. Елате да ви настаня при приятелите ви и да поспите. Всичко ще се изясни, след като си починете.

Кимнах уморено и оставих сестра Мери Анджела да ни изведе от дълбините на зимника и после нагоре по стълбището, по което неотдавна бяхме слезли. Вместо обаче да продължи нагоре и да стигне до коридора на манастира, монахинята отвори врата встрани от площадката, която не бях забелязала, когато бързах след Деймиън по-рано. По-късо стълбище ни отведе в главното мазе, измазано с цимент и превърнато от монахините от грамадно перално помещение във временна спалня. Покрай двете отсрещни стени бяха наредени походни легла с одеяла и възглавници, които изглеждаха удобни. На едното легло имаше купчина с големината на хлапе и кичурът червеникава коса, който се подаваше от одеялото, ми подсказа, че Елиът вече е заспал. Останалите червени новаци се бяха събрали в пералното помещение, седяха на сгъваеми метални столове, от онези, на които задникът ти измръзва, и гледаха към голям телевизор с плосък екран, поставен върху едната пералня. Всичките се прозяваха и това означаваше, че скоро ще се съмне, но те очевидно бяха хипнотизирани от картината на екрана. Погледнах го и усетих усмивка на умореното си лице.