Изкушена
Шрифт:
И сетне заговори.
— О, богиньо, не! Не позволявай това да е истина!
Гласът беше на Калона и мигновената ми реакция беше
да извикам и да се помъча да се отскубна от него, но не контролирах тялото си и думите, които излязоха от устата ми, сякаш не бяха мои.
— Тихо!
— Ти ме примами в клопка! — изкрещя той и уви ръце около мен и аз познах студената страст на безсмъртната му прегръдка.
— Аз те спасих — отговори странният ми глас, а тялото ми се притисна интимно до него. Ти не си роден да живееш в този свят, затова си нещастен и ненаситен.
— Нямах избор! Простосмъртните не биха разбрали.
Ръцете ми се увиха около врата му. Пръстите ми се преплетоха в меката му, гъста коса.
— Аз разбирам. Бъди спокоен тук с мен. Остави тъжната си неумолимост. Аз ще те утеша.
Почувствах, че Калона се предава, преди да изрека думите. '
— Да — промълви той. — Ще заровя тайната си в теб и отчаяният ми копнеж най-после ще бъде изразходван.
— Да, моя любов, мой консорт, мой воин… да…
В същия миг се изгубих в Ая. Не можех да различа къде свършва нейното желание и къде започва моята душа. Дори все още да имах възможност за избор, не я исках. Знаех само, че съм там, където съм предопределена да бъда… в обятията на Калона.
Крилата му ни покриха и ме предпазиха да не изгоря от леденото му докосване. Устните му срещнаха моите. Проучвахме се бавно и изчерпателно, с чувство на почуда и отдаване. Телата ни започнаха да се движат в един ритъм и аз изпитах неподправена радост. И после изведнъж започнах да се разтапям.
— Не! — Викът се изтръгна от гърлото и душата ми. Не исках да тръгвам! Исках да бъда с него. Мястото ми беше при него!
Но отново не контролирах нещата и усетих, че избледнявам и се връщалt на земята. Ая ридаеше и треперещият й глас отекваше в главата ми с една дума: ПОМНИ…
* * *
Плесникът опари лицето ми. Поех си дълбоко дъх и съзнанието ми се проясни. Отворих очи и лъчът на фенерчето ме накара да ги присвия и да примигам.
— Помня — с дрезгав глас промълвих аз.
— Помниш
Съзнанието ми се съвземаше бавно, защото все още крещеше „Не“ срещу изтръгването ми от мрака. Отново примигах и разтърсих глава, опитвайки се да избистря мислите си.
— Не, недей! — извиках толкова силно, че Афродита се дръпна назад.
— Чудесно. После ще ми благодариш.
Сестра Мери Анджела зае мястото й, наведе се над мен и приглади назад влажните ми студени коси.
— Зоуи, с нас ли си?
— Да — съкрушено отвърнах аз.
— Какво стана? Какво те накара да се задушиш? попита монахинята.
— Нали не си болна? — с треперещ глас добави Ерин.
— Няма да си изкашляш белите дробове, нали? — обади се и Шоуни, която изглеждаше разстроена като сестра си.
Стиви Рей разбута Близначките и се приближи до мен.
— Говори на мен, Зоуи. Наистина ли си добре?
— Да. Не умирам. — Мислите ми бяха подредени, въпреки че не можех да се отърся от последните следи на отчаянието, което изпитах като Ая. Приятелите ми очевидно се страхуваха, че организмът ми е започнал да отхвърля Промяната. Положих усилия да се съсредоточа в настоящия момент и протегнах ръка към Стиви Рей.
— Помогни ми да стана. Вече съм по-добре.
Тя ме хвана за лакътя и ме дръпна да се изправя. Леко се олюлях, но после запазих равновесие.
— Какво се случи, Зоуи? Деймиън се вгледа изпитателно в мен.
Какво можех да кажа? Трябваше ли да призная пред приятелите си, че имам невероятно образна памет от предишен живот, в който се бях отдала на врага ни от настоящето? Дори нямах време да премина през лабиринта на новите чувства, които споменът предизвика в мен. Как щях да ги обясня на приятелите си?
— Кажи ни, дете. Изречената истина винаги е по-малко страшна от предположението — увещаваше ме и сестра Мери Анджела.
Въздъхнах и изръсих:
— Тунелът ме уплаши!
— Уплаши те? Как? Имаше ли нещо там? — Деймиън най-после престана да ме гледа и нервно надникна в тъмната дупка.
Близначките направиха няколко крачки към зимника и по-далеч от шахтата.
— Не, там няма нищо — отговорих аз и се поколебах. Поне така мисля. Но не това ме уплаши.
— Очакваш да ти повярваме, че припадна, защото се страхуваш от мрака? — недоверчиво попита Афродита.
Всички се втренчиха в мен.
Прокашлях се.
— Хей, може би има нещо, за което Зоуи не желае да говори — обади се Стиви Рей.
Погледнах най-добрата си приятелка и осъзнах, че ако не кажа нещо за случилото се с мен преди малко, няма да мога да се изправя пред онова, което трябваше да сторя за тях.
— Права си казах й аз. — Не искам да говоря за това, но вие заслужавате да чуете истината. — Обходих с поглед останалите от групата. — Тунелът ме уплаши, защото душата ми го позна. — Пак прочистих гърлото си и продължих: — Спомних си, че съм била под земята с Калона.