Изкушена

Каст Кристин

Ръката му продължи надолу и аз рязко си поех дъх, когато се уви около гърдата ми. Калона потърка с палец най-чувствителното място там и в същия миг ме разтърси леден порив на желание. Колкото и усилено да се опитвах, не можех да не потреперя от милувките му. Там, на покрива, в съня ми, е морето зад мен и Калона пред мен, аз бях пленница на хипнотизиращото му докосване и с ужасяваща убеденост осъзнах, че не само спомените на Ая ме привличат към него, а самата аз, моето сърце… моята

душа… моята страст.

— Не. Моля те, престани. — Исках да произнеса думите високо и силно, като заповед, на която той не може да не се подчини, но гласът ми прозвуча задъхано и немощно,

— Да престана? — Той се усмихна отново. — Изглежда, ти загуби своята истина и всъщност не искаш да спра. Тялото ти копнее за моето докосване. Не можеш да го отречеш. Затова се откажи от глупавата си съпротива. Приеми мен и мястото си до мен. Ела с мен и заедно ще създадем нов свят.

Наклоних се към него, но успях да промълвя:

— Не мога.

— Ако не се присъединиш към мен, ти ще бъдеш мой враг и ще изгориш заедно с останалата плява.

Докато Калона говореше, погледът му се плъзна към гърдите ми и той сложи ръце върху тях. Кехлибарените му очи омекнаха и се разфокусираха, докато ме галеше и изпращаше ледени вълни на страст из тялото ми и отвращение в сърцето, ума и душата ми.

Разтреперих се толкова силно, че едва говорех,

— Това е сън… само сън. Не е реалност — казах аз, за да убедя себе си.

Сластолюбието му към мен го правеше още по-съблазнителен. Калона ми се усмихна интимно и продължи да милва гърдите ми.

— Да, ти сънуваш, макар че тук има истина и реалност, както и най-съкровените ти желания. Зоуи, в този сън ти си свободна да правиш каквото искаш… Ние може да направим всичко, което ти искаш.

Това е само сън — повтарях си аз. Моля те, Никс, нека силата на следващата истина ме събуди.

— Да, искам да бъда с теб — казах аз и усмивката му беше ожесточено победоносна, но преди да ме грабне в безсмъртните си обятия, добавих: Но истината е, че колкото и силно да те желая, аз съм Зоуи Редбърд, а не Ая и това означава, че в този живот съм избрана да следвам Никс. Няма да изменя на моята богиня, като ти се отдам, Калона! — Докато изричах последните думи, аз се хвърлих назад, излетях от покрива на замъка и се понесох към скалистия бряг далеч долу.

Въпреки писъците си, чух, че Калона вика името ми.

ТРИНАЙСЕТА ГЛАВА

Зоуи

Седнах в леглото и изпищях, сякаш някой ме беше хвърлил в яма, пълна с паяци. Ушите ми кънтяха и тялото ми трепереше толкова силно,

че имах чувството, че ще повърна, но някъде в паниката си осъзнах, че не моят глас крещи. Втренчих се в мрака, млъкнах, поех си дъх и се помъчих да се ориентирам. Къде бях, по дяволите? На дъното на морето? Мъртва върху скалите на острова?

Не… не… Намирах се в бенедиктинския манастир… в стаята, определена за мен и Афродита, която лежеше в леглото си… и пищеше като луда.

— Афродита! — извиках аз. — Престани! Аз съм. Всичко е наред.

Тя млъкна, но дишаше учестено и панически.

— Светлина! Светлина! — ужасена извика Афродита. — Нуждая се от светлина! Трябва да виждам!

— Добре… добре. Почакай. Сетих се за голямата свещ на масичката между леглата ни и заопипвах непохватно, до-като намерих запалка. Хванах китката на дясната си ръка с лявата, за да не трепери и да запаля свещта, но въпреки това ми трябваха пет опита, преди фитилът да пламне и топлата светлина да озари мъртвешки бледото лице на Афродита и червените й очи. — Господи! Очите ти!

— Знам! Знам! По дяволите! Все още не виждам — изхлипа тя.

— Не се тревожи… Успокой се… Така се случи и преди. Ще ти донеса мокра кърпа и вода за пиене, както направих и тогава и… — Думите ми заглъхнаха, когато осъзнах какво означават алените й очи и спрях на половината разстояние между леглото и умивалника. — Пак си имала видение, нали?

Тя не отговори. Закри лице с ръцете си, кимна и продължи да ридае.

— Няма нищо. Всичко е наред — повтарях аз. Забързах към умивалника, взех хавлия, намокрих я със студена вода, напълних едната от двете стъклени чаши и се втурнах към Афродита. Тя седеше на ръба на леглото. Риданията й се бяха превърнали от истерични викове в жаловити стена-ния. Протегнах ръка и оправих възглавниците й. — Ето, пийни вода, а после искам да легнеш, за да сложа хавлията на очите ти.

Афродита махна ръце от лицето си и слепешката посегна към чашата. Помогнах й и я гледах как изпи всичката вода.

— След секунда ще ти дам още. Първо легни и ще сложа кърпата на очите ти.

Тя се облегна на възглавниците и замига. Беше ужасяващо страшна. Очите й бяха пълни с кръв и изглеждаха странно и призрачно на пребледнялото й лице.

— Виждам смътно само силуета ти, но цялата си червена, сякаш си обляна в кръв — изхълца тя.

— Не кървя. Нищо ми няма. Това се случи и преди. Спомняш ли си? И ти се оправи, след като затвори очи и си почина малко.

— Спомням си, но не помня да е било толкова лошо.

Афродита затвори очи. Сгънах хавлията и внимателно я

сложих върху клепачите й, а после излъгах:

— И предишния път беше също толкова лошо.

Тя вдигна ръце към кърпата, но сетне пак ги отпусна до тялото си. Отново отидох до умивалника и напълних чашата.

Страшно ли беше видението ти? — попитах аз и погледнах отражението й в огледалото. Забелязах, че устните й треперят.

— Да — отвърна Афродита и си пое дъх.