Изкушена

Каст Кристин

— Заплашен? Това наистина звучи лошо. — Стомахът отново ме заболя,

— Да. Сериозно неудобно. Хората горяха, аз изпитвах агония, а ти го правеше със злия ангел. И после всичко се промени. Беше друг ден… и друго място. Хората все още горяха и аз все още изпитвах агония, но вместо да вършиш мръсотии с Калона, ти се измъкна от обятията му. Но не отиде много далеч. И му каза нещо. Това промени всичко.

— Как?

— Ти го уби и огънят угасна.

— Убила съм

Калона!

— Да. Така поне ми изглеждаше.

— Какво му казах, че имаше силата да спре огъня?

Афродита повдигна рамене.

— Не знам. Не чух. Преживявах видението от перспективата на горящите хора и чувствах агония. Бях малко заета да изпитвам непоносима болка, за да обръщам внимание на всяка сричка, която произнасяш.

“ Сигурна ли си, че Калона умря? Това е невъзможно, защото той е безсмъртен.

— Така ми се видя. Онова, което ти му каза, го накара да се разпадне.

— Калона изчезна?

По-скоро се взриви. Трудно ми е да го опиша, защото аз горях и той стана много светъл и не можах да видя какво точно се случи с него. Калона избледня и огънят спря. И тогава разбрах, че всичко ще бъде наред.

— Това ли беше всичко, което се случи?

— Не. Ти плака.

Какво?

— След като уби Калона, ти се разплака. С много сълзи и сополи. А после видението свърши и аз се събудих със страшно главоболие и очите адски ме боляха. А, и ти пищеше като луда. — Афродита ме погледна изпитателно. — Защо пищеше?

— Сънувах кошмар.

— Калона

— Не искам да говоря за това.

— Жалко. А трябва да говориш, Зоуи. Аз видях как светът гори, докато ти и Калона купонясвахте. Това не е хубаво.

— Няма да се случи. Не забравяй, че си ме видяла и да го убивам.

— Какво се случи в съня ти? — настоя тя.

— Калона ми предложи света. Щял да промени нещата и да върне древния начин на живот и искаше да управлява заедно с мен и други подобни щуротии. Отказах категорично. Той заяви, че ще изгори… Боже! Почакай! Ти спомена, че хората са горели в нива. Пшеничена ли беше?

Афродита повдигна рамене.

— Предполагам, За мен всички ниви са еднакви.

Нещо стегна гърдите ми и стомахът ми се сви.

— Калона каза, че ще отсее зърното от плявата и ще я изгори.

— Какво е… плява, по дяволите?

— Не знам точно, но съм убедена, че е свързано с пшеница. Опитай се да си спомниш. В нивата, където те горяха, имаше ли високи златисти стръкове, или беше зелена, като царевица, а не пшеница?

— Беше жълта. С високи стръкове. И трева. Може да е била пшеница.

— Оказва се, че заплахите на Калона в моя сън са се сбъднали в твоето видение.

— Но в твоя сън ти не му се отдаваш и не правиш любов с него или…

— Не! Хвърлих

се от върха на една скала и затова пищях като луда.

Зачервените й очи се отвориха широко.

— Сериозно? Наистина ли скочи от скалата?

Скочих от върха на замък, който беше на висока скала.

— Звучи доста неприятно.

— Това беше едно от най-страшните неща, които съм правила, но не беше по-лошо, отколкото да бъда с него. — Потреперих, като си припомних докосването му и копнежа, който предизвика дълбоко в душата ми. — Трябваше да се махна от него.

Трябва да размислиш за в бъдеще.

— Какво?

— Ще се опиташ ли най-после да внимаваш? Аз видях Калона да завладява света. Той използваше огън, за да убие всички — и вампири, и хора. Но ти го спря. Откровено казано, според мен видението ми показва, че единствено ти можеш да го спреш. Ето защо не можеш да избягаш от него. Зоуи, трябва да се сетиш какво каза, което го уби, и после да отидеш при него.

– Не! Няма да отида при него.

Афродита ме погледна със съжаление.

Трябва да се пребориш с реинкарнацията и да унищожиш Калона веднъж завинаги.

По дяволите — помислих си аз и в същия миг някой удари с юмрук по вратата.

ЧЕТЕРИНАЙСЕТА ГЛАВА

Зоуи

– Зоуи! Там ли си? Пусни ме да вляза!

Скочих от леглото и се приближих до вратата. Отворих и видях, че Старк се е подпрял на рамката.

— Старк? Защо си станал от леглото?

Той беше с болнично долнище на пижама и без риза. Гърдите му бяха увити с огромен бял бинт и марля. Лицето му беше пепеляво бледо и челото му беше оросено с пот. Дишаше учестено и неравномерно и имаше такъв вид, сякаш всеки момент щеше да падне.

Но в дясната си ръка държеше лъка, който беше зареден със стрела.

— По дяволите! Вкарай го вътре! Ако припадне, няма да можем да го вдигнем, а е твърде едър да го влачим.

Опитах се да го хвана, но Старк ме отблъсна с изненадваща сила.

— Не. Нищо ми няма. — Той влезе в стаята и се огледа, сякаш очакваше някой да изскочи от дрешника. — Няма да припадна — задъхано изрече Старк, докато успокояваше дишането си.

Застанах пред него и отново привлякох вниманието му към себе си.

— Старк, тук няма никого. Защо дойде? Не трябва да ставаш от леглото, още по-малко да изкачваш стълби.

— Почувствах, че си ужасена, и дойдох при теб.

— Сънувах кошмар, това е всичко. Не бях в опасност.

— Калона? Той ли беше отново в съня ти?