Изкушена
Шрифт:
Тя се разплака безмълвно.
— Афродита, не разбирам.
— Защо искаш да положиш клетва пред мен? Аз съм абсолютна кучка!
Усмивката се завърна на устните му.
Ти си неповторима.
Афродита поклати глава.
— Ще ти причиня болка. Аз винаги наранявам всеки, който се сближи с мен.
— Тогава е хубаво, че съм силен воин. Никс постъпи мъдро, че те даде на мен, и аз съм повече от доволен от избора на нашата богиня.
— Защо? — Сълзите се стичаха по лицето й, капеха от брадичката й и мокреха тениската й.
Защото ти заслужаваш някой, който те цени извън богатството, красотата и общественото
Афродита се вгледа в силното му прелестно лице и нещо в нея се отприщи, когато видя бъдещето си в честния му нетрепващ поглед.
— Да, приемам клетвата ти — отвърна тя.
Дарий извика радостно, изправи се и прегърна своята пророчица, а после нежно я притиска до себе си до залез слънце, докато тя изплакваше възела от тъга, самота и гняв, който отдавна стягаше сърцето й.
ШЕСТНАЙСЕТА ГЛАВА
Стиви Рей
Стиви Рей обикновено нямаше проблеми със съня. Е, добре, клишето беше ужасно, но през деня тя спеше като труп. Ала не и този ден. Не можеше да изключи съзнанието си… или може би беше по-вярно да се каже, че не можеше да изключи гузната си съвест.
Какво щеше да прави с Репхайм?
Трябваше да каже на Зоуи. В това нямаше абсолютно никакво съмнение.
— Да, и Зи ще побеснее като дългоопашата котка в стая, пълна с люлеещи се столове — измърмори тя и продължи да крачи напред-назад пред входа на тунела в зимника. Беше сама, но непрекъснато се оглеждаше крадешком, сякаш очакваше, че някой неочаквано ще връхлети върху нея.
Ами ако някой слезеше да я търси? Стиви Рей не правеше нищо лошо. Не можеше да заспи, това беше всичко.
Поне така й се искаше.
Тя престана да крачи и се втренчи в успокояващия мрак на тунела, който неотдавна бе прокарала под земята. Какво да направи с Репхайм, по дяволите? Не можеше да каже на Зоуи за него. Зоуи нямаше да разбере. Никой не би разбрал. Дори самата тя не се разбираше! Само знаеше, че не можеше да го предаде. Но когато не беше край него, не чуваше гласа му и не виждаше човешката болка в очите му, Стиви
Рей беше на ръба на паниката и се тревожеше, че укриването на гарвана-демон само доказва, че е загубила и последната си капка мозък.
Той е твой враг! Мисълта постоянно се въртеше в съзнанието й и пърхаше, и се мяташе неконтролируемо като ранена птица.
Не, в момента той не е мой враг, а ранено същество — каза тя в тунела под земята, която й даваше опора и сили.
Изведнъж й хрумна нещо и очите й се отвориха широко. Именно това, че той беше ранен, бе станало причина за цялата бъркотия! Ако Репхайм беше здрав и нападнеше нея или някой друг, Стиви Рей нямаше да се поколебае да се защити.
Тогава трябва да го заведа някъде, където да оздравее! Да! Това беше отговорът! Не беше необходимо да го закриля. Само не искаше да го предаде и да го убият. Ако го заведеше на безопасно място, където нямаше да го безпокоят, Репхайм щеше да се оправи и да реши какво да бъде бъдещето му. Стиви Рей вече беше решила! Може би той щеше да предпочете да се присъедини към добрите срещу Калона и Неферет. А може би
И после, докато гледаше в тунела, тя осъзна идеалния отговор. Решението означаваше, че ще трябва да признае някои от тайните си и Стиви Рей се запита дали Зоуи ще разбере защо ги е криела досега от нея. Трябва да разбере. И на нея й се наложи да вземе някои доста неподходящи решения. Освен това Стиви Рей предполагаше, че Зоуи няма да се изненада от онова, което трябваше да й каже, и вероятно я подозираше от известно време.
Да, тя щеше да каже на Зоуи и да се погрижи мястото, където щеше да изпрати Репхайм, да не се превърне скоро в централна гара за новаци. Той нямаше да бъде съвсем сам и в пълна безопасност, но щеше да се махне от главата й и вече нямаше да бъде нейна отговорност.
Стиви Рей изпита вълнение и леко главозамайване, че е намерила решение на страховития си проблем, съсредоточи се и провери неизменно точния си вътрешен часовник. Разполагаше с малко повече от час до залез слънце. В нормален ден тя никога не би осъществила плановете си, но днес усещаше немощта на слънцето, което безуспешно се опитваше да изгрее през дебелия слой сиви облаци, натежали от лед, сякаш настанили се за постоянно над Тулса. Стиви Рей беше убедена, че няма да изгори, ако излезе навън, и няма да има любопитни монахини да разчистват леда, който все още се сипеше от небето, тъй като всичко извън манастира беше замръзнало и хлъзгаво. Същото се отнасяше и за редовните новаци. Червените новаци бяха най-малкият й проблем, поне от разсъмване до здрач. Всичките бяха в леглата си в мазето. Разбира се, след час те щяха да станат и тъй като добре познаваше Зи, щяха да водят ожесточен спор какъв да бъде следващият им ход. Това означаваше, че Зоуи ще очаква Стиви Рей да присъства.
Стиви Рей нервно зачопли ноктите си. Трябваше да разкрие тайните си на голямо събиране и всички да помислят какво да направят. Боже, тя не очакваше е нетърпение това събиране.
Към нежеланието й се добавяше и това, че Афродита отново бе имала видение. Стиви Рей не знаеше какво е видяла, но чрез Обвързването им усещаше душевния смут, който видението бе причинило на Афродита. Нивото на вълнение се беше повишило и после намаляло и това вероятно означаваше, че в момента Афродита спи дълбоко. Това беше хубаво, защото тя не искаше Афродита да бъде психически будна и да разбере какво е намислила. Стиви Рей можеше само да се надява, че Афродита вече не знае твърде много.
— Е, сега или никога. Жребият е хвърлен — прошепна тя.
Стиви Рей не си даде възможност да се уплаши. Бързо и тихо се качи по стълбите от зимника и отиде в главното мазе на манастира. Всички червени новаци още спяха. Отличителното хъркане на Далас, което се разнасяше из тъмното помещение, я накара да се усмихне.
Тя се приближи до празното си легло и взе одеялото. После се върна в зимника и със свръхестествена увереност тръгна към непрогледния мрак на тунела и без колебание влезе вътре. Миризмата и усещането, че е обградена от пръст, й харесваше. Макар да знаеше, че онова, което се готви да направи, може да е най-голямата грешка в живота й, земята я докосна и успокои, и облекчи обтегнатите й нерви като позната прегръдка на родител.