Измамата
Шрифт:
— Обратно към двореца, къде другаде. Спокойно…
— Не бе, идиот, имам предвид маршрута. Това там изглежда като „Кунгстредгорден“… Накъде ще тръгнат след това?
— „Сергел“, после насам по „Свеавеген“ и след това наляво по…
„Кунгсгатан“!
Мамицата му стара!!!
Вторият и третият от маскираните стояха на „Стрьомгатан“, до Операта. Тебеширено бели Гай Фокс маски с черни кози брадички и завъртени нагоре мустаци, точно както пред „Грандхотел“ само
Облечените в бяло хора зад маските не мърдаха, ами просто стояха, напълно неподвижни, което правеше впечатлението още по-зловещо.
— Луде, видя ги, нали, край — каза тя на микрофона при китката.
— Yes — отвърна той кратко. — Повишено внимание, дами и господа, идва „Кунгстредгордсгатан“… — каза после.
Кортежът направи широк, бавен завой наляво.
HP изхвърча от кафето, зави зад ъгъла и се втурна към „Хьоториет“. Струваше му се, че може да чуе приветствията на хората в далечината.
Още четири маски, разпръснати покрай „Кунгстредгордсгатан“, други пет по „Хамнгатан“, но никакви признаци за суматоха.
Може би нищо чудно. Освен най-различните войници и доброволни организации, които изграждаха охранителен обръч покрай маршрута, тя беше видяла още поне двайсет униформени колеги, а освен това и няколко цивилно облечени. Но броят на маските се увеличаваше.
С по една повече за всяка улица, която подминаваха. Нямаше как да е съвпадение. Очевидно нещо се случваше.
Те свиха по площад „Сергел“, заобиколиха стъкления обелиск, а радостните викове бяха толкова силни, ме тя едва чу, когато радиостанцията изпука.
„Хьоториет“ беше тъпкан с хора и той беше принуден да си пробива път с лакти. Колкото повече се приближаваше до „Свеавеген“, толкова по-гъста ставаше тълпата и той осъзна, че се нуждае от алтернативен план. Метрото, естествено!
Обърна се на ето и осемдесет градуса и се затича обратно по „Сергелгатан“, сви между две от високите сгради и опита да се въздържи да погледне нагоре 91 .
91
Става дума за Хьотори сградите, от покрива на една от които HP беше провесен в предишната част. — Б.пр.
Прескочи бариерата, взе стълбите с три скока и се втурна по перона към северния край на станцията. По пътя измъкна телефона от единия джоб на якето.
— На вниманието на всички охранители. Човек, който отговаря на описанието на един от заподозрените току-що е бил забелязан при „Хьоториет“.
Гласът по радиото принадлежеше на Стигсон, беше почти сигурна.
Устата и беше пресъхнала и тя преглътна няколко пъти, за да опита да я навлажни. Но беше невъзможно.
— Всичко окей ли е, Нормен, край?
— Всичко
— Добре, всички да са нащрек. Тези с маските ме притесняват…
„Свеавеген“, седем маски.
С една повече в сравнение с площад „Сергел“. Предната част на процесията започна завоя към „Кунгсгатан“.
Телефонът и зазвъня, но тя го игнорира.
Никакъв отговор, мамка му!
Той изкачи стълбите от северната страна, изблъска се до изхода и излезе на тротоара.
Улицата беше обградена от хора в униформи, но те изглежда бяха там главно за украса.
„Малмшилнадсбрун“ беше само на петдесет метра вдясно.
Сложи си качулката, извади слънчевите очила от джоба и си запробива път натам.
В далечината се чу трополенето на конски копита.
Тя видя маските в мига, в който каляската започна завоя. Този път стояха едни до други. Първоначално осем броя, но след това и повече.
Много повече…
— Това не ми харесва — промърмори Рунеберг.
Телефонът продължаваше да звънни в дясното и ухо.
Оставаха му петнайсет метра, когато видя мотива под арката на моста. Розови триизмерни кутии със сини ръбове, криволичещи и образуващи хипнотични праволинейни фигури. Точно както на чертежа дизайнът напомняше лабиринт.
Лабиринтът Лутерн!
Беше го открил!
Тропотът от копитата се засилваше, отекваше между сградите, смесвайки се с овациите на зрителите.
В същия миг видя големите черни въздухопроводи във всеки от краищата на арката. Пет метра над тротоара, насочени под перфектен ъгъл към платното. Две кръгли черни решетки, точно като описанието в чертежа на Учителя, с диаметър около един метър. Или 1016,1 милиметра за по-точно.
МАЙКА МУ СТАРА!!!
Първите коне от авангарда почти бяха стигнали до моста. Той прибра телефона, разбута хората пред себе си, после се добра с лакти до платното и затича към процесията. Раницата все още се друсаше на гърба му. Изведнъж я усети по-тежка от всякога…
Тя го видя отдалеч.
Тъмни дрехи, чорлава брада, слънчеви очила и качулка над главата. Светлосивите презрамки на раница се виждаха ясно на гърдите му. Тичаше право към каляската, право към нея.
Махаше с ръце и крещеше нещо.
Ръцете и незабавно посегнаха към кобура на колана. Хванаха дръжката на пистолета. Изваждане — издърпване на затвора…
— БОМБА! — викаше той. — ЕЙ ТАМ ИМА БОМБА!
Но тя, изглежда, не го чуваше. Вместо това видя как тя и другите охранители насочиха оръжията си към него. Сякаш в действителност той беше заплахата.
В следващия миг забеляза маските. Навсякъде покрай улицата петдесет, сто, още повече. Като че ли чакаха нещо. И изведнъж той разбра…