Измамата
Шрифт:
— Добре, благодаря, имахме доста разправии, докато наредим нещата. Оборудване, персонал, различни лицензи и цял куп други неща. Канцеларската работа отнема повече време, отколкото бях предвидила.
— Мелниците на шведската бюрокрация мелят бавно…
— И още как! — този път и беше по-лесно да отвърне на усмивката му.
— Тогава предполагам, че сте подали молба за разрешение да носите оръжие по време на служба. Обикновено не е толкова лесно за частна фирма да получи одобрение. Държавата е
Тя отвори уста, за да каже нещо, но бързо я затвори обратно. Вместо това просто кимна. Всъщност не трябваше да се учудва. Чичо Таге винаги е знаел почти точно с какво се занимаваше тя още когато беше в СЕПО, и нещата изглежда не се бяха променили само защото е сменила работата си. Мисълта, че той беше загрижен за нея, накара разочарованието отпреди малко да я напусне.
— Може би мога да помогна. Както знаеш, все още имам доста контакти…
— Благодаря, ще се радвам!
Тя много добре си спомняше как контактите му и бяха помогнали зимата. Как беше успял да я освободи от подозренията в грубо служебно престъпление и я беше спасил от уволнение. В действителност не трябваше да се възползва от него за такава глупост, но първо, той сам го предложи, второ, вече на два пъти бяха получили отказ на молбата си за лиценз за оръжие.
Екипът и започваше да роптае на все по-висок глас и беше само въпрос на време, преди недоволството да стигне до ръководството. Нещо, което определено не и беше притрябвало…
— В смисъл ако не те затруднява твърде много… — добави тя.
— Изобщо, ще се обадя на няколко места в понеделник. Не гарантирам нищо, но ще направя каквото мога. Иначе за какво са приятелите, ако не за да си помагат…
— Благодаря много, наистина го оценявам, чичо Таге.
Той остави чашата и внимателно я отмести настрана.
— А сега на въпроса ти. Както казах, предпочитам да не обсъждам въпроса по пощата. Някои неща е най-добре да се кажат очи в очи…
Тя кимна.
— С радост ще ти разкажа повече за общото ни минало с баща ти, но първо на свой ред ще те помоля за една малко услуга, Ребека…
— Каквото кажеш, чичо Таге, знаеш…
— Добре.
Той понижи глас и се наведе над масата.
— Писа ми за банков сейф, принадлежал на баща ти, няколко стари снимки?
— Да, точно така…
Той се наведе още по-напред.
— Искам да ми разкажеш какво точно си намерила, Ребека. Важно е да не изпуснеш нещо!
Внезапната острота в гласа му я изненада и тя се облегна една идея назад.
— Документи — отвърна тя, докато опипваше чашата кафе.
— Какъв вид документи, Ребека? — погледът му сякаш минаваше право през нея и тя отпи пресилено бавно от капучиното, за да има повод да погледне встрани. Таге Самер беше един от най-старите приятели на татко,
— Разбирам, че въпросът може да е деликатен, все пак става дума за баща ти.
Тонът му стана по-мек, по-доверителен.
— Нека ти помогна малко, скъпа Ребека…
Той хвърли бърз поглед към съседната маса, после сниши глас още повече.
— Възможно ли е документите, които си намерила, да са паспорти — международни паспорти със снимката на баща ти?
Тя се поколеба още няколко мига, след което кимна бавно.
— Разбирам… — каза той и този път гласът му звучеше почти натъжен.
Те помълчаха няколко секунди, докато той размишляваше.
— Банковият сейф е един вид мехур, замисляла ли си се, Ребека? Животът отвън продължава, нещата се променят, но вътре времето спира. Същото е и с живота. Създаваме си собствена реалност, малки сфери, в които си мислим, че контролираме случващото се. В действителност чувството за контрол е само илюзия, а сферите не са нищо повече от вид мехури. Но всички мехури са обречени рано или късно да се спукат, не е ли така?
Той поклати глава.
— Трябва да си мълчиш за това, което ще ти разкажа сега, обещай ми, Ребека! — продължи той после.
Тя кимна.
— Не бива да го споделяш с някого, нито дори с брат си. Хенрик, както знаеш, не е способен да опази една тайна по същия начин както ти и аз, а ако това, което сега смятам да разкажа, излезе наяве, може да има последствия, сериозни последствия. Разбираш ли?
— Естествено, чичо Таге, можеш да разчиташ на мен.
— Да, знам това, Ребека. Ти и баща ти си приличате повече, отколкото подозираш…
Той и отправи скосена усмивка, която накара сърцето и да прескочи.
— Всичко започна през 1964 г. в малко кипърско село. Аз бях командир на рота, а баща ти беше един от четиримата ми взводни командири. Вече се познавахме от Офицерската академия и се разбирахме добре. Ерланд може би не беше роден водач, но компенсираше това, като щателно се подготвяше за всички мислими сценарии. Освен това беше надежден и лоялен, качества, които все по-трудно се намират в днешно време…
Той завъртя внимателно чашата си кафе.
— Веднъж бяхме разпределени да защитаваме турско кипърско село, което беше под постоянни бомбардировки от превъзхождащите и значително по-добре въоръжени войски на кипърските гърци. Присъствието ни, за съжаление, не сложи край на битките, а бяхме принудени да гледаме, докато турското кипърско село беше изравнено със земята. На баща ти и на някои от колегите му им беше много трудно да приемат факта, че не получихме мандат да се намесим, за да защитим по-слабата страна. Ерланд беше много принципен мъж…