Измамата

де ла Моте Андерш

Идеята във всеки случай беше добра…

Всъщност тя би предпочела да се бяха скарали. Да я беше наричал с различни епитети, от които тя беше заслужила всички. Да беше блъскал врати и да не и беше говорил със седмици, не и преди да го замоли за прошка.

А може би дори не и тогава…

Неговият начин, разбира се, беше много по-зрял.

Тя беше направила грешка и той и беше простил, точка.

Значително по-трезво и разумно, отколкото да ръси обвинения и да тряска врати. Но в същото време толкова неестествено…

Тя затвори вратата на офиса си и пусна компютъра. Докато

той зареждаше, се усети, че гледа към чекмеджето на бюрото.

Няколко минути едва ли щяха да навредят, а освен това компютърът очевидно щеше да ъпдейтва някаква програма…

Тя отвори чекмеджето и внимателно взе снимката. После светна настолната лампа, нагласи лъча светлина и извади новозакупената лупа от чантата си.

Резолюцията не беше най-добрата, а и почти петдесетте години, изминали от проявяването на снимката, далеч не бяха подобрили качеството на образа.

Но мъжът в средата на предния ред, който за разлика от всички останали се усмихваше само леко, без да показва зъбите си, безспорно напомняше страшно много на баща и.

Тя го разгледа старателно през лупата. Същият остър нос като нейния, същите изразени скули и тъмни очи. Но беше невъзможно да бъде напълно сигурна. Баретата, която носеше мъжът, беше свалена ниско над челото и правеше пропорциите на лицето му да изглеждат малко сбити. Освен това шапката скриваше косата му, което правеше идентифицирането още по-трудно.

Тя продължи инспектирането, като премина на другите мъже около бронирания автомобил.

Общо шейсет и девет души, всичките на по около двайсетина години, облечени в светли униформи цвят каки и барети. Един от мъжете на задния ред също изглеждаше донякъде познат.

Лицето му беше засенчено от хората пред него, така че беше още по-трудно да различи някакви подробности. Но това спокойно можеше да бъде чичо Таге…

Компютърът изпиука и тя остави лупата и въведе потребителското име и паролата си.

Няколко секунди по-късно отвори полето за търсене и написа няколко ключови думи.

Контрабанда с оръжие, ООН, Кипър.

Над 50 000 резултата…

Първият беше от шведски военноисторически архив и след малко ровене, тя намери каквото търсеше:

Декември 1963-та избухват боеве между кипърски гърци и турци в Кипър, което води до решението на ООН да изпрати мироопазващи сили на острова. Под натиска на ООН Швеция решава да рекрутира батальон от 995 мъже, който през пролетта на 1964 г. е изпратен да оперира в труднопроходима местност в Западен Кипър. Батальонът получава голям район за наблюдение с 35 поста, допълнени с патрулиращи бронирани автомобили (КР-коли 38 ). В края на лятото положението се изостря и шведските войски се оказват между воюващите страни и са принудени да евакуират турско цивилно население. В тази ситуация гръцки войници откриват, че отделни шведи транспортират контрабандно оръжия на кипърските турци. Виновните са наказани, някои офицери са заменени, дисциплината е затегната, а шведският батальон е прегрупиран в района на Фамагуста.

38

Накратко

от Terr"angbil m/42 КР (Офроуд превозно средство m/42 КР), шведски бронетранспортьори, за пръв път въведени в употреба през ВСВ. — Б.пр.

Тя се облегна назад в стола, вдиша дълбоко и сплете пръсти на тила си. Дотук историята на чичо Таге изглежда съвпадаше. Но как можеше да се добере до повече подробности?

Пробва още от резултатите в търсачката, никой от тях не и беше от помощ.

Опита да промени ключовите думи, но не постигна по-голям успех.

От друга страна, намери редица книги за шведски ООН мисии и реши да си поръча някои от тях. Тъкмо когато приключи, на вратата и се почука.

— Влез!

Шелгрен надникна вътре.

— Добро утро, шефе, всичко окей ли е?

— Ммм, за нещо конкретно ли става дума?

— Сана каза, че си искала да говориш с мен за плана за другата седмица…

— Да, разбира се, сядай…

Тя кимна към стола за посетители, като същевременно бутна снимката и лупата в най-горното чекмедже на бюрото.

Време беше да внесе ред в списъка с приоритети.

* * *

Той взе телефона в ръка. Усети хладната му повърхност в дланта си, подхвърли го леко два пъти, сякаш за да почувства тежестта му. После за хиляден път прокара пръсти по релефните цифри от задната страна.

1 — 2 — 8

Някога беше First runner up, the Ayatollah of Fuckenrolla и най-печеният тип в Играта. Мамка му, ама че селективна памет имаше!

Всичко останало: как го бяха подмамили, бяха го накарали да премине всички граници и после го бяха захвърлили на бунището, това беше почти забравено. Може би дори простено… Малко както когато дедаците си приказваха колко забавно е било в казармата и как оня, злият сержант в края на краищата всъщност е бил доста свестен…

Само че Играта не беше упражнение, не беше война наужким с халосни патрони и фиксирана обедна почивка с грахова супа и свинско. Беше ето процента for real!

Не можеше да отрече, че усещането да държи телефона беше страшно хубаво. Само за няколко секунди отново да се почувства като част от нещо по-голямо, нещо, до което средняшкият швед никога нямаше дори да се доближи.

Но независимо от това не можеше да изпълни мисията, не беше такъв човек.

Онова, което се случи долу в „Багармосен“, беше съвсем друга работа. Един вид самозащита, може да се каже…

Даг или Бека. Изборът не беше особено труден…

Но това, което Водача искаше от него, беше нещо съвсем различно. Съвършено ясно и безцеремонно. Но той не можеше да го направи.

Не беше убиец.

Не и по този начин…

Опитваха се да го манипулират, осъзнаваше го. Ченгетата, съобщението на компютъра, подслушването, статиите във вестниците. Телефонните разговори, сватбената музика.

Всичко това беше един голям mindfuck, целящ да му промие мозъка. Да го направи покорен. Да го накара да върши това, което искаше Водача.

Той трябваше да си възвърне инициативата, да си осигури the upper hand… Бавно остави телефона настрана и го покри с няколко вестника. След което взе малкия железен лост.