Измамата

де ла Моте Андерш

HP му даде няколко секунди да се поуспокои.

— Всичко отиде! Ако не плъгнем вируса, можем спокойно да…

Джеф клатеше бавно глава. Свали ръката с револвера към пода и HP видя как техникът Йохен предпазливо се премести малко по-близо.

— Само се успокой, Джеферсън — каза HP. — Състезанието не е приключило. Само дръж под око нашия герой ей там.

Той прибра електрическия пистолет, обърна гръб на Джеф и започна да бърника непропорционално голямата катарама на раницата.

Джеф погледна

нагоре към Йохен, откри, че той се е приближил, и вдигна бързо револвера.

— Назад — изръмжа той.

Йохен вдигна ръце пред себе си:

— Успокойте се, момчета, нямате шанс — каза той с по-остра и далеч не толкова приветлива интонация като по-рано. — Успяхте да влезете противно на всички очаквания, поздравления. Но отрядът за бързо реагиране е горе. До този момент алармата вече се е задействала…

Той направи половин крачка напред.

— Джеф, нали така се казваше? Слушай, Джеф. Никога няма да успеете да саботирате системата. Обезопасена е срещу идиоти, при всеки опит да пъхнете нещо, тя ще се изключи. Освен това нямате къде да бягате…

Още половин крачка.

— Най-доброто, което можете да направите, е да се предадете!

Ръката на Джеф, държаща револвера трепереше още по-силно отпреди.

— От отряда за бързо реагиране сигурно вече са тръгнали надолу по стълбите. Ще нахлуят всеки момент и не би искал да те заварят с оръжие в ръка, схващаш ли?

Йохен направи още една стъпка напред, търсейки контакт с очите на Джеф. Протегна ръка към цевта на револвера…

— Хайде, Джеф. Обещавам да ти помогна. Всичко ще се наре… ГЛГРРГРРЛРРРР!!!

Електрическият шок накара мъжа да се разтресе като пневматичен чук. Устата му се отваряше и затваряше, очите така се завъртяха назад, че се виждаше само бялото.

HP остави пистолета, допрян до ръката на Йохен сигурно пет секунди, преди да се отдръпне.

На мига всички носещи мускули на мъжа спряха да функционират и тялото му се срина на пода. Вонята на урина се разнесе бързо из стаята.

— Това беше глупаво! — каза HP през зъби на изпадналия в безсъзнание служител, докато го подритваше с върха на обувката си.

— Вероятно военен или бивш такъв… — каза после на Джеф, но той изглеждаше твърде шокиран, за да реагира. — Никога не съм виждал техник с толкова чисти ръце. Няма мръсотия под ноктите или стари лекета от масло. Спазваше перфектна дисциплина по радиостанцията, а и говореше така по военно надуто. Баща ми звучеше така. Зелена светлина, подсигуря и господа, кой говори така? И естествено, идиотът нямаше как да не се направи на герой…

Джеф продължаваше да не отговаря. HP сви рамене и постави раницата на бюрото.

След два опита успя да се справи със сложната закопчалка с код и вдигна твърдия

капак.

— Ето!

Извади бутилка вода и я метна на Джеф. Той улови бутилката и за секунда-две като че не знаеше какво да прави с нея. После мозъкът му най-накрая влезе в час, той издърпа тапата със зъби и отпи няколко големи глътки.

— Пичът имаше известно право — каза HP, поглеждайки към големия часовник на отсрещната стена. — Отрядът за бързо реагиране със сигурност е напът, вероятно имаме по-малко от десет минути.

Той извади гумиран преносим харддиск от раницата, а след това и чифт белезници.

— Предлагам да прибереш оръжието, Джеф, момчетата тук разбраха, че сме на сериозно — нали така?

Никой от операторите не каза нищо, но ужасените им погледи бяха достатъчен отговор.

HP остави харддиска на бюрото пред най-близкия оператор.

— Плътни го, ако обичаш…

Операторът се протегна към правоъгълния харддиск. Ръцете на мъжа трепереха толкова силно, че му беше трудно да вземе малкия кабел, който се подаваше от задната му страна.

— Ч-чакай! — Джеф изглежда отново проговори. Той прибра револвера в един от джобовете на гащеризона и направи две крачки към HP.

— Не можем да вкараме вирус. Нали сам го каза. Алармата…

HP кимна на оператора и махна леко с електрическия пистолет, за да подчертае заповедта си. Мъжът се наведе напред и плъгна кабела. Мониторите на бюрото пред него примигнаха. Цялата зала сякаш затаи дъх. Стрелката на стенния часовник отмери една секунда.

Две.

Няколко…

* * *

— Хубаво е пак да си при нас, Нормен — засмя се Рунеберг, докато вървяха по коридора. — Но все още не разбирам напълно. В смисъл, Хенрик Петершон е… — той спря за момент, докато отминат двама други охранители. — … брат ти. Защо искаш да…

— Всъщност е съвсем просто, Луде. Никой не познава Хенке по-добре от мен, никой друг не знае как действа той…

— Е, има известна логика в това, но какво ще стане, ако…

Те минаха покрай отворена врата и тя мерна Стигсон и Самер вътре заедно с трети мъж, когото разпозна мъгляво от телевизията.

— Готова съм да направя всичко необходимо, за да спра Хенке и тези, които стоят зад него — каза тя прекалено високо. — Но за съжаление, трябва да те помоля за още една услуга, Луде — добави тя, след като подминаха вратата. — И то много голяма…

* * *

Нищо не се случи.

— Отвори екселския файл, който се казва R-day. После ще направиш търсене на личните номера, изброени там — каза HP възможно най-овладяно. Сърцето му биеше толкова здраво в гърдите, че почти му се струваше, че може да види гащеризона да потреперва.