Кинг и Максуел

Балдачи Дейвид

– Вече позволяваш, Сам – поклати глава Мишел. – С това, което правиш в момента.

– Попаднахме на следи – добави Шон. – Доста обещаващи. Вече сме близо.

– Говорете каквото си искате, но аз трябва да мисля за сина си.

– А ние не го правим, така ли? Единствената причина да поемем случая е именно синът ти.

– Вижте какво, не ви обвинявам за нищо – отмести поглед Уинго. – Знам, че се мъчите да помогнете, но в момента аз съм в капан.

– По своя вина, а не по наша – притисна го

Мишел. – А още по-малко по вина на Тайлър. Защото ти си този, който е изявил желание да изпълни онази шантава мисия.

– Мислиш ли, че не знам? – изрече с каменно лице Уинго. – Съжалявам за това решение от мига, в който го взех.

Шон направи крачка встрани и седна на леглото.

– Значи отговорът е просто да си седим мирно и кротко и да се надяваме, че хората, извършили вече няколко убийства, ей така ще пуснат Тайлър да се прибере у дома – подхвърли той. – Това ли е твоята стратегия?

Уинго тежко се отпусна на стола до стената, но пистолетът му остана насочен към тях.

– Имам ли друг избор? – каза той.

– Например да обърнем нещата срещу тях.

– Как?

– Вече сме сигурни, че Алън Грант е замесен в тази история.

– Но с какво ни помага това?

– Той също има семейство.

– Е, и?

– Ти си притиснат до стената – втренчи се в него Шон. – И си отчаян, защото не виждаш изход.

– Нещо не те разбирам.

– Той заплашва да убие сина ти.

– Да. Но какво мога да направя?

– Писна ми да се съобразяваме с тези мръсници – отсече Шон. – Предлагам да минем в нападение.

– Как? – изгледа го Мишел.

– Сам може да заплаши с убийство семейството на Грант.

Мишел замръзна. Уинго го погледна объркано.

– Никога няма да повярва, че ще го направя – прошепна след дълго мълчание той.

– А ти отчаян ли си или не?

– Отчаян съм, разбира се.

– Отчаяното положение изисква отчаяни мерки.

– Добре, но как ще вляза във връзка с него, ако приемем, че съм склонен да го направя?

– С това – отвърна Шон и махна към телефона му.

– Няма да нараним децата на Грант, Шон! – отсече Мишел.

– Разбира се, че няма. Казах, че Сам ще го заплаши. Това е всичко.

– Но… – започна Мишел.

– Дайте да отправим заплахата – прекъсна я Шон. – И да видим какво ще стане.

Лицето на Мишел се проясни. Тя извърна поглед към Уинго, който изглеждаше все така объркан. В крайна сметка обаче прибра пистолета и измъкна телефона си

– Кажи как.

– Преди това ще отидем на едно място – заяви Шон.

72.

Когато телефонът за еднократна употреба започна да вибрира в джоба му, Алън Грант все още беше в камерата, заковал поглед в един от

мониторите.

Той го измъкна от джоба си и разсеяно погледна дисплея, после изведнъж се втренчи в него.

Дете за дете. Ти отвлече моето, аз ще отвлека твоето. Но за разлика от теб аз мога да избирам между три.

Грант скочи на крака толкова бързо, че удари коляното си в ръба на бюрото.

Втурна се навън и закуцука към колата си. Набра в движение домашния си телефон, но никой не вдигна. Опита мобилния на съпругата си, но резултатът беше същият.

Караше бързо, но пристигна пред дома си едва два часа по-късно и изскочи от колата. Видя ги миг преди да се втурне в къщата.

Жена му, двете по-малки деца и черният лабрадор. Най-малкото беше в количката си, бутана от петгодишната му дъщеря. Явно се прибираха от разходка.

– Какво правиш у дома по това време, Алън? – изненадано попита Лесли Грант, но като видя изражението на лицето му, загрижено добави: – Наред ли е всичко, скъпи?

– Къде е Дани?

Тя го погледна недоумяващо.

– Още е на училище. Следобед ще се прибере с автобуса.

Дъщеря им заряза количката и хукна към баща си.

Грант разтърка чело и се помъчи да се усмихне, докато я вдигаше на ръце.

Лесли се приближи до него. Грант потупа лабрадора по главата и направи опит да изглежда спокоен.

– Добре ли си, Алън? – попита тихо тя.

– Татко е добре – обади се дъщеря им, която се казваше Маргарет, но я наричаха Маги, като баба . Малките длани се притиснаха в бузите му. – Татко е добре.

– Какво ще кажеш да ви заведа на обяд? – предложи той. – Става ли?

– Ще ми трябват няколко минути да се подготвя – отвърна Лесли.

– Добре, и без това трябва да взема някои неща от колата си. След двайсет минути?

– Чудесно – кимна тя и поведе децата и кучето към къщата.

На прага спря и се обърна. В очите имаше тревога.

Телефонът в джоба му започна да вибрира отново, когато беше на крачка от колата си.

Той сведе поглед към есемеса на дисплея.

Прекрасно семейство, Алън. Дано си остане такова. Не се безпокой за кучето, няма да го закачам.

Грант рязко се обърна, търсейки с очи подателя.

Наоколо нямаше никого. Той пусна телефона в джоба си.

Това усложняваше нещата. Проблемът с децата беше сериозен, но не нарушаваше плановете му. Дори Уинго да го беше надушил, нямаше доказателства за нищо. Самият той можеше да натисне спусъка, когато пожелаеше, без никой да го заподозре в нещо незаконно.

А когато всичко приключеше, щеше да потърси начин да се разправи с Уинго. И с онези двамата, Кинг и Максуел.

***