Кинг и Максуел
Шрифт:
Двамата с Уинго се присъединиха към Литълфийлд и Маккини. Човекът от МВС беше дори по-скептичен от агента от ФБР, но все пак прие възможните сценарии, които му описа Шон. Спасяват децата и се превръщат в герои. Ако децата не са там, прибират Уинго, а и Шон като негов съучастник.
Но докато предпазливо се промъкваше към малката хижа на върха на хълма, Шон имаше силно предчувствие, че децата са вътре.
Уинго покриваше десния фланг. Държаха оръжията си под непромокаемите якета. Маккини и Литълфийлд напредваха от другата страна.
Едгар беше
Адски бих искал да можем да си го позволим, рече си с въздишка Шон.
Хижата се състоеше от две еднакви по размер стаи. Шон беше убеден, че децата са затворени в задната, тъй като от входната врата се влизаше направо в предната. Никой не затваря заложници в помещение с изход. Убеждението му, че е на прав път, се засили в момента, в който зърна шперплатовия капак, с който беше закован прозорецът на задната стая.
– Виждаш ли го? – попита той Уинго, който кимна и каза:
– Проблемът е там, че охраната ще ликвидира децата в мига, в който се опитаме да махнем капака.
– Не и ако се справим първо с нея.
– Може би има човек в стаята с децата.
Шон огледа автомобила, паркиран пред хижата. За съжаление, това не беше мерцедесът на Грант.
– Четири места – каза той. – По всяка вероятност пазачите са двама, а на другите две места са седели децата.
После Шон включи радиостанцията, с чиято помощ поддържаше връзка с Маккини и Литълфийлд.
– На позиция сме – докладва той.
– Разбрано – отговори Маккини. – Ние също.
– По всичко личи, че имаме двама пазачи, плюс заложниците в задната стая.
– Окей, как действаме?
Шон пропълзя още няколко метра напред. Целта му беше да открие подходяща позиция за наблюдение през някой от предните прозорци. Бурята поглъщаше шума от тяхното приближаване, но пък пречеше на наблюдението.
Той се обърна и махна на Уинго да се приближи. Боецът ловко запълзя към него, използвайки всяко прикритие по пътя си. Вероятно така беше действал в Близкия изток.
– Какъв е планът? – попита той, след като се изравни с Шон.
– Представи си, че ни предстои въоръжен сблъсък. Как би постъпил?
Уинго бавно огледа околността.
– При нормални обстоятелства бих ги накарал да стрелят, за да разкрият позициите си. После бих преодолял съпротивата им с точна стрелба или пък бих поискал удар от въздуха.
– Не разполагаме с Ф-16, приятелю – въздъхна Шон. – А и никой от нашите федерални приятели не се е сетил да вземе термокамера. С нея щяхме да засечем точното им разположение.
Назъбена светкавица разсече и подпали едно дърво в далечината. Последва оглушителна гръмотевица. Дървото рухна на земята, а проливният дъжд бързо угаси пламъците.
Шон гледа известно време димящото дърво, после се завъртя към Уинго.
– Природата ми даде една идея – обяви той.
Закараха
– Какво става? – попита тя, обръщайки се към единия от тях.
– Не мога да ти кажа – сви рамене агентът.
– Скоро ще разбереш – добави другият познат. – От шефа.
Шефът беше президентът Джон Коул. Съдейки по мрачните физиономии на четиримата агенти, Мишел предположи, че той не е в блестящо настроение.
Накараха я да изключи телефона си. Никакви разговори или снимки, никакви записи. Надяваше се, че Шон ще се обади по-късно, след отпадането на тези забрани.
Колата влезе в алеята на Пенсилвания Авеню 1600. Поведоха Мишел към Овалния кабинет и казаха да чака отпред. Президентът щял да се появи всеки момент.
– Предайте му да не бърза – каза под носа си тя, след като остана сама.
После погледна телефона си. Изгаряше от желание да го включи, но беше наясно, че е под наблюдение. От Белия дом постоянно изтичаше поверителна информация и служителите в него бяха станали параноични. Евентуалният опит да възстанови връзките си с външния свят щеше да донесе сериозни неприятности, включително арест. Е, може би нямаше да се стигне чак дотам, но не се щеше да подклажда огъня, подпален от някой друг. Въздъхна, седна на мястото си и зачака появата на най-могъщия човек на света, който май щеше окончателно да развали деня.
Пръстите на Едгар Рой барабаняха по клавиатурата с настървеност, която изненадваше дори самия него. Но нещата не вървяха на добре. Когато тръгваше на електронен лов, той почти никога не оставаше разочарован. Разни хора правеха постоянни опити да скрият нещо, но много рядко успяваха. Просто защото той беше в състояние да следи дигиталните пакети на всички екрани едновременно, независимо от коя част на света пристигат. Не правеше нищо друго, освен да седи и да гледа. Умът му беше устроен така, че можеше да се ориентира и в най-големия хаос и безпогрешно да анализира причините, следствията и крайните резултати на ситуации, които на пръв поглед нямаха нищо общо помежду си.
Вече беше успял да се сдобие с информация за мерцедеса на Грант – нещо, което не беше особено трудно. В момента беше паркиран в дълбоката провинция, на място, което отстоеше на повече от сто километра западно от планинската хижа. Изпрати поредния есемес до Шон, а след това се залови със следващата си задача: спътника.
Но тук удари на камък. Все още не можеше да засече птичката, която Грант евентуално бе наел. Разбира се, той би могъл да използва псевдоним или, което беше по-вероятно, някоя подставена фирма. Вече беше проверил всички търговски спътници и държавни платформи. Оставаше му да се заеме с категорията между тях – търговски спътници, наети от правителството. Шон беше казал, че Грант е много ядосан на правителството. Може би беше решил да го захапе.