Когато лъвът се храни

Смит Уилбур

Шон кимна. В езика на зулусите няма думи като „благодаря“ и „съжалявам“.

Коленичи до потока и започна да пие. Водата беше сладка, а той — жаден. Когато се изправи, коленете му бяха мокри, а от брадичката му капеше вода.

Изгледа мъжа, който държеше коня му. Имаше само малка поличка от опашки на цибетки — никакви дрънкулки, наметало и украса на главата. Щитът му бе от необработена черна кожа. Носеше две къси копия.

— Как те наричат? — попита Шон. Веднага му направиха впечатление широките гърди и мускулатурата на корема, която приличаше на застинали вълни.

— Мбиджейн 6 .

— Заради „рога“

ти?

Той се усмихна доволно, бяха поласкали мъжката му суета.

— Как се казваш, господарю?

— Шон Кортни.

Устните на Мбиджейн беззвучно произнесоха името и той тръсна глава.

— Трудно име.

Никога не се обърна по име към Шон — нито веднъж през всичките следващи години.

— Качвайте се на конете — обади се Стив Еразмус. — Да тръгваме.

Метнаха се на конете, хванаха юздите и поразхлабиха пушките в калъфите. Нонгааите, които се бяха излегнали да починат покрай брега, станаха.

6

Носорог. — Б.пр.

— Хайде — каза Стив.

Той нагази в потока. Конят му се стегна и се изкачи по отсрещния бряг, останалите го последваха. Движеха се в разгъната редица с лице към пасбищата, подрусвайки се свободно и отпуснато на седлата. Конете плавно пристъпваха.

До дясното стреме на Шон тичаше големият зулус, дългите му скокливи крачки с лекота съвпадаха с темпото на коня. От време на време Шон сваляше очи от хоризонта и поглеждаше надолу към Мбиджейн, изпитваше странно спокойствие от това, че той е до него.

Тази нощ бивакът им бе в една плитка тревиста долина. Не палиха огън, ядоха пастърма — черни ивици сушено солено месо, като пиеха студена вода.

— Губим си времето. Вече два дни яздим, а няма никакви признаци за присъствието на зулуси — измърмори Бестер Клайн, един от воините.

— Мисля, че е по-добре да се върнем и да се присъединим към колоната. Отиваме все по-далеч от центъра на събитията — ще изпуснем началото на представлението.

Стив Еразмус уви по-плътно одеялото около раменете си. С настъпването на нощта бе станало твърде студено.

— Представление, така ли? — Той се изплю в тъмното. — Оставяме им го на тях, стига да намерим добитъка.

— Не те ли интересува, че ще изпуснеш сражението?

— Виж какво бе, гонил съм бушмени в Кароо и Калахари, бил съм се с племената ксози и финго покрай реката Фиш, преследвал съм в планините Мошеш и неговите басуто. Матабеле, Зулу, Бечуата — с всичките съм имал работа. А сега четири-петстотин глави добитък ще са достатъчно възнаграждение за битката, която ще изпусна. — Стив полегна по гръб и намести седлото под главата си. — Все пак какво те кара да мислиш, че при стадата няма да има пазачи, когато ги открием? Ще се позабавлявате — обещавам ти.

— Откъде знаеш, че има добитък? — упорствуваше Шон.

— Тук е — каза Стив, — и ще го намерим. — Обърна глава към Шон. — Ти си пръв на стража, дръж си очите широко отворени. — Той килна шапката напред, опипа с ръка, за да провери дали пушката му е до него, и промърмори: — Лека нощ.

Останалите се разположиха на одеялата си, напълно облечени, с ботушите и пушки в ръце. Шон се придвижи

в тъмнината, за да провери постовете на понгайите.

Нямаше луна, но звездите бяха едри и ниско над земята, осветяваха я, така че четирите пасящи коня се открояваха като тъмни петна на белезникавата трева. Шон обиколи лагера и откри двама от постовете будни и нащрек. Беше изпратил Мбиджейн на северната страна и сега отиде там. На петдесет метра пред себе си различи очертанията на малкия храст, до който беше оставил Мбиджейн. Изведнъж Шон се усмихна и застана на четири крака, стисна пушката и започна да пълзи. Движейки се безшумно, плътно прилепнал към земята, той бавно наближи храста. На десет крачки от него спря и повдигна глава. Вгледа се, като се опитваше да различи очертанията на зулуса между рехавите клони и листата. Върхът на късо копие го погъделичка под ухото му. Шон замръзна, очите му се разшириха от изненада — видя Мбиджейн, осветен от звездите, клекнал над него с копие в ръка.

— Мен ли търси господарят? — попита със сериозен вид той, но в гласа му се прокрадваше смях.

Шон седна и потри мястото, където го беше жилнало копието.

— Само нощна маймуна вижда в тъмното.

— Както само прясно уловена морска котка се обръща по гръб — изкикоти се Мбиджейн.

— Ти си зулус — заключи Шон, разпознавайки типичната им наглост, макар че още в самото начало позна по лицето и тялото на мъжа, че не произлиза от никое от онези наталски племена, които говореха на езика на зулусите, но бяха толкова зулуси, колкото дивата котка е леопард.

— От потомците на Шака — съгласи се с него той. Когато произнесе името на стария зулуски крал, в гласа му се почувствува почит.

— И сега си вдигнал копие срещу Кетчуайо, твоя крал?

— Моят крал? — смехът изчезна от гласа на Мбиджейн. — Моят крал? — повтори той презрително.

Настъпи тишина и Шон зачака. Някъде в тъмното излая чакал и един от конете тихичко изцвили.

— Имаше един друг, който трябваше да стане крал, но той умря набит на кол. Този мъж беше моят баща — каза Мбиджейн.

Изправи се и застана под сянката на храста, последван от Шон. Клекнаха един до друг, без да приказват, но бяха нащрек. Воят на чакала се изви още веднъж над лагера и зулусът обърна глава по посока на звука.

— Някои чакали са двуноги — прошепна замислено той.

Шон усети как кожата по гърба му настръхва.

— Зулус? — попита той.

Мбиджейн сви рамене, едва доловимо движение в тъмното.

— Дори и да е така, няма да ни нападнат през нощта. Може би призори, но никога през нощта. — Премести копието в скута си. — Старият с високата шапка и сивата брада ги разбира тези неща. Помъдрял е с годините, затова спи така сладко сега, но яхва коня и тръгва в тъмното преди изгрев-слънце.

Шон се поотпусна. Хвърли кос поглед към Мбиджейн.

— Старият смята, че едно от стадата е скрито тук.

— Помъдрял е с годините — повтори Мбиджейн. — Утре ще видим, че земята е по-неравна, ще срещнем хълмове и бодливи храсти. Сред тях трябва да е скрит добитъкът.

— Мислиш ли, че ще го намерим?

— Трудно е да се скрие добитък от човек, който знае къде да го търси.

— Много ли пазачи ще има при стадата?

— Дано — отговори зулусът с мъркащ глас. Ръката му се плъзна по копието. — Дано да са много.