Когато лъвът се храни
Шрифт:
— Още малко, още съвсем малко — шепнешком му вдъхваше сили Мбиджейн.
Основната група преследвачи се бе разгънала, най-силните бегачи вече бяха само на някакъв километър зад тях, а останалите се мяркаха в далечината.
— Слънцето се скрива, можеш да починеш.
Мбиджейн се протегна и докосна рамото му, странно, но от докосването Шон почувствува прилив на сила. Краката му станаха малко по-стабилни и той по-рядко се препъваше, докато се спускаха по следващия склон. Голямо и червено, слънцето се снижи и долинките се изпълниха със сенки.
— Скоро, съвсем
Той погледна назад, фигурите на най-близките зулуси бяха станали неясни. Шон се спъна и се строполи, усети как пръстта ожули кожата на бузата му и той се просна по гърди с глава в земята.
— Ставай.
Гласът на Мбиджейн беше отчаян. Шон болезнено повърна горчива жлъч.
— Ставай.
Хвана го и го изправи на колене.
— Ставай или ще умреш тук — заплаши го зулусът.
Хвана кичур от косата на Шон и безмилостно го усука. Очите му се напълниха със сълзи от болката и той замахна към Мбиджейн.
— Ставай — продължаваше да го дърпа и Шон тежко се изправи на краката си.
— Тичай — каза Мбиджейн и краката му започнаха механично да се движат. Мбиджейн пак погледна назад. Един от зулусите бе съвсем близо, но също се сля с падащия здрач. Двамата продължиха да тичат, Мбиджейн подкрепяше Шон, когато той залиташе, Шон пъшкаше при всяка стъпка, като вдишваше.
И тогава бързо, както това става в Африка при преминаването на деня в нощта, от земята изчезнаха всички цветове, похлупени от тъмнината. Очите на Мбиджейн зашариха неспокойно, разпознавайки различи очертания в мрака. Шон се олюляваше до него, без да вижда нищо.
— Сега ще опитаме — реши зулусът. Смениха посоката под остър ъгъл спрямо първоначалната. Щяха да се озоват близо до преследвачите, но без те да ги видят в мрака.
Двамата намалиха темпото си до обикновено ходене. Мбиджейн беше преметнал ръката му през раменете си, за да го крепи, а в другата си ръка държеше готово за бой копието си. Шон се влачеше тежко, главата му се олюляваше.
Чуха как най-предните преследвачи минаха на петдесет крачки от тях в тъмното и един глас извика на зулу.
— Виждате ли ги?
— Aibo! — отговори някой отрицателно.
— Разгърнете се, може да се опитат да завият в тъмното.
— Yeh-bo 8 .
Сетне гласовете отминаха, отново ги обгърнаха тишината и нощта. Мбиджейн накара Шон да продължи да крачи. Показа се крайчецът на луната, който им освети пътя и те продължаваха да вървят, като постепенно се насочваха на югоизток. Най-сетне стигнаха един поток с дървета по брега му. Шон с мъка пи вода, защото гърлото му бе пресъхнало и го болеше. След това се сгушиха един до друг, за да им е топло на килима от листа под дърветата, и заспаха.
8
Положителен отговор. — Б.пр.
28
На следващия ден следобед откриха лагера на Челмсфорд, редиците почернели лагерни огнища
— Заминали са преди два дни — каза Мбиджейн.
Шон кимна, без да се усъмни в думите му.
— Накъде са тръгнали?
— Обратно към главния лагер в Исандхълуана.
— Защо ли са направили така?
Зулусът сви рамене.
— Бързали са. Конницата е галопирала пред пехотата.
— Да ги последваме — предложи Шон.
Оставените следи очертаваха широк път, защото бяха минали хиляда мъже, а фургоните и колелата на топовете бяха издълбали дълбоки коловози.
Спаха гладни и измръзнали до пътя на войската. На другата сутрин, когато тръгнаха, във вдлъбнатините имаше слана.
Малко преди пладне пред тях се извиси гранитният купол на Исандхълуана — Хълмът на малката часовникова стрелка, и те несъзнателно усилиха хода си. Шон накуцваше, защото ботушът му беше протрил кожата на едната пета. Косата му се бе сплъстила на кичури и лицето му беше изцапано с пръст.
— Би ми се усладило дори войнишкото солено говеждо месо — каза той на английски и Мбиджейн не му отговори, защото не разбираше езика. Той гледаше в далечината, свил тревожно вежди.
— Господарю, два дни вървим и не сме видели никого. Струва ми се, че досега трябваше да срещнем патрули от лагера.
— Може да сме се разминали с тях — каза Шон, слабо заинтересован, но Мбиджейн поклати глава. Продължиха пътя си в мълчание. Сега хълмът беше по-близо, така че можеха да различат терасите и пукнатините, които покриваха купола като дантела.
— Не се вижда никакъв лагерен пушек — каза зулусът. Беше вдигнал очи и се взираше.
— Какво има? — Шон усети опасността.
— N’yoni — каза Мбиджейн тихо и той ги видя. Един тъмен покров, който бавно се въртеше като колело високо на хълма на Исандхълуана, все още толкова далеч, че не можеха да различат отделните птици, просто сянка, тънка тъмна сянка в небето. Докато я гледаше, на Шон изведнъж му стана студено под жаркото обедно слънце. Затича се.
Нещо се движеше пред тях в равнината. Разкъсаното платнище на един преобърнат фургон плющеше като ранена птица. Чакалите се боричкаха, а нагоре по склона се носеше прегърбена хиена.
— О, боже! — прошепна Шон.
Мбиджейн се облегна на копието си, лицето му бе безизразно, но очите му бавно шареха по полето.
— Мъртви ли са? Всички ли са мъртви?
Въпросът не се нуждаеше от отговор. Ясно виждаше мъртъвците в тревата, труповете край фургоните и нагоре по склона. Мбиджейн чакаше безмълвно. Една голяма черна хищна птица се спусна пред тях, перата по върховете на крилете й бяха разперени като пръстите на ръка. Краката й се отпуснаха, допряха се и заподскачаха тежко, за да намерят опора сред мъртъвците, една плавна и бърза трансформация от красив полет в грозна кацнала поза. Тя вирна глава, разроши перушина и се закандилка, за да клъвне един труп, облечен в зелено ловно облекло.