Когато лъвът се храни
Шрифт:
— И той щеше да ти обясни, че това няма никакво значение, нали? — отговори Кенди. — На кого му пука за тях, синко? За това мърляво стадо? Можем да минем и без тях — имитира тя.
Шон почеса носа си, забил поглед в масата.
— Моля те, Шон, никога не позволявай на Даф да те учи, че хората са без значение. Той самият не вярва в това, но е много убедителен. Хората са важни. Те са по-важни от златото или общественото положение, или… или от всичко друго.
Шон я погледна.
— Веднъж и аз осъзнах това, когато бях
— Да, мисля, че разбирам. Трудно е да се вземе такова решение и още по-трудно е да се изпълни. Едно-единствено премеждие е достатъчно да промени начина на мислене. Това е като да строиш стена тухла по тухла. Издигаш я малко по малко, докато накрая стане готова. Казвала съм ти и преди, Шон. В теб има сила. Знам, че един ден ще довършиш стената си и когато го направиш, няма да имаш слаби места.
28
На следващия ден Шон отиде в Ксанаду за пръв път след заминаването на Даф. Джонсън и още четирима от служителите му в кантората работеха в балната зала: опаковаха и поставяха етикети на подаръците.
— Завършвате ли, Джонсън?
— Още малко, г-н Кортни. Утре сутрин ще изпратя няколко фургона, за да приберат тази камара.
— Добре, направи го. Не искам да се търкалят тук.
Изкачи се по мраморното стълбище и застана на горната площадка. Къщата съвсем нова и пуста — тя очакваше да пристигнат хората и да я изпълнят с живот. Тръгна по коридора, спирайки се да разгледа картините, които Кенди бе избрала. Бяха рисувани с маслени бои в меки тонове — цветове, които се харесват на жените.
— Можем и без тях. Ще взема само няколко, в които има огън червено, черно и яркосиньо.
Блъсна вратата на своята стая. Тя беше по-добре наредена — персийски килими, стени, облицовани в тъмно лъскаво дърво, и легло като игрище за поло. Легна в него и се загледа в тавана, украсен с гипсови орнаменти.
— Иска ми се Даф да се върне. Можем да си поживеем добре в тази къща.
Стана и слезе по стълбите.
Джонсън го чакаше в подножието на стълбището.
— Свършихме, сър.
— Браво! В такъв случай можете да си ходите.
Влезе в кабинета и отиде до оръжейния шкаф. Взе една ловна пушка, отнесе я до двойната стъклена врата и я разгледа на светлина. Поемаше с удоволствие забравената миризма на оръжейна смазка. Постави приклада на рамото си, почувствува възбуждащата й тежест и й се наслади. Направи кръг с цевите около стаята, проследявайки полета на въображаема птица и внезапно лицето на Даф застана пред мерника. Шон беше толкова смаян, че застина с пушка, насочена в главата му.
— Не стреляй, идвам без съпротива — каза тържествено Даф.
Шон свали
— Здравей!
— Здравей! — отговори Даф, все още от вратата. Застанал с гръб към него, Шон се преструваше, че нагласява пушката на стойката.
— Как си, синко?
— Добре съм. Добре.
— Как са всички останали?
— Кого по-точно имаш предвид?
— Кенди, например.
Шон обмисли въпроса.
— Е, можеше да й причиниш по-силна болка само ако я беше хвърлил в трошачната инсталация.
— Лошо, а?
— Лошо.
Известно време и двамата мълчаха.
— Доколкото разбирам и ти не си добре настроен към мен — наруши мълчанието Даф.
Шон повдигна рамене и се приближи до камината.
— Дафърд, ти си свиня — сякаш между другото каза той.
Даф потрепери.
— Е, приятно ми бе заедно, синко. Предполагам, че оттук нататък пътищата ни се разделят.
— Не говори глупости! Налей по едно и след това можеш да ми кажеш как се чувствуваш като свиня. После искам да обсъдим тези картини, които Кенди е накачила по коридора горе. Не знам дали да ги подаря, или изгоря.
Даф се отдръпна от вратата, на която се беше облегнал, и се опита да скрие облекчението, изписано на лицето му, но Шон бързо продължи:
— Преди да приключим с този въпрос и да го забравим, ще ти кажа следното: не ми харесва това, което направи. Не мога да разбера защо го направи. Това е, което исках да ти кажа. Имаш ли какво да добавиш?
— Не — отговори Даф.
— Добре тогава. Мисля, че ще намериш една бутилка „Курвоазие“ в дъното на шкафа, зад гарафата с уиски.
Същата вечер Шон отиде в хотела на Кенди и я завари в кабинета й.
— Той се върна, Кенди.
— О! — затаи дъх тя. — Как е той, Шон?
— Леко отрезвял, но не много.
— Не исках да кажа това. Попитах добре ли е.
— Както винаги. Прояви достатъчно благоприличие да попита как си.
— Ти какво му каза?
Той сви рамене и седна на стола до бюрото. Погледна високите купчини златни лири, които тя броеше.
— Това приходите от бара за последната нощ ли са? — избягна въпроса й той.
— Да — отговори разсеяно Кенди.
— Ти си богата. Ще се омъжиш ли за мен? — усмихна се Шон.
Кенди се изправи и отиде до прозореца.
— Предполагам, че сега вие двамата ще се преместите в Ксанаду.
Шон изсумтя и тя бързо продължи:
— Братята Хейнс ще вземат стаите във „Виктория“. Те вече говориха с мен по този въпрос. Вие ще се забавлявате там, ще си прекарвате чудесно. Хващам се на бас, че всяка вечер ще организирате забави и ще събирате тълпи. Нямам нищо против, вече свикнах с тази мисъл.
Шон се изправи и отиде до нея. Хвана я нежно за лакътя и я обърна с лице към себе си. Извади носната кърпичка от малкото си джобче и й я подаде, за да избърше носа си.