Колелото на мрака
Шрифт:
Монахът почука по камъка два пъти с нокът. Чакаха. След минута единствената хлабава тухла във фасадата започна да се мести съвсем бавно, като стържеше по пантата едва чуто. През отвора се появи една сбръчкана ръка, бяла като сняг, по която прозираха тънки сини вени. Тя бутна камъка настрани, разкривайки малък отвор.
Монахът се наведе към дупката и промърмори нещо с тих глас. После се извърна да чуе. Минутите минаваха, Пендъргаст долавяше съвсем лек шепот отвътре. Монахът се изправи, явно удовлетворен и направи жест на Пендъргаст да дойде по-близо. Агентът се подчини, гледайки как камъкът се хлъзга до първоначалното си положение, воден от невидима ръка.
Внезапно един дълбок,
От мрака се появи друг монах, който държеше топяща се свещ. През изминалите седем седмици в Гсалриг Чонг, както и при предишните си посещения, Пендъргаст беше научил лицата на всичките монаси — но този бе нов. Той осъзна, че току-що е въведен във вътрешния манастир, за който се шепнеше, но не беше потвърдено, че съществува — скритата Светая Светих. Подобен достъп — какъвто той бе разбрал, че е абсолютно забранен — беше както изглежда покровителстван от зазидания отшелник. Това бе манастир в манастира, в който половин дузина монаси отшелници прекарваха целия си живот в дълбока медитация и непрекъснато духовно обучение, без да видят външния свят или дори да влязат в директен контакт с монасите от външния манастир, охранявани от невидимия отшелник. Те до такава степен се бяха отказали от света, беше чул веднъж Пендъргаст да се говори, че ако светлината на слънцето падне върху кожата им, щеше да ги убие.
Той последва странния монах по тесния коридор, водещ в най-дълбоките части на манастирския комплекс. Пътят стана по-неравен и той осъзна, че това са тунели, издълбани в самата скала: тунели, които бяха измазани и изрисувани преди хиляда години; рисунките им сега бяха почти заличени от пушека, влагата и времето. Последва завой, после още един, минаха покрай малки каменни килии с Буди или картини танка,осветени от свещи и пропити от тамян. Не се разминаха с никого, не видяха никого — лабиринтът от помещения без прозорци и тунелите изглеждаха празни, влажни и изоставени.
Накрая на това почти безкрайно пътуване стигнаха до друга врата, окована в ленти от намаслено желязо, занитени в дебелите дъски. Монахът извади ключ и с известно усилие вратата бе отключена и отворена.
Стаята отвъд бе малка и тъмна, осветена от единствена маслена лампа. Стените бяха облицовани с древно, ръчно изтъркано дърво, педантично инкрустирано. Във въздуха се виеше благовонен дим, остър и смолист. Мина известно време, преди очите на Пендъргаст да се приспособят към изключителния факт, че стаята е натъпкана със съкровища. Пред отсрещната стена стояха дузина ковчези от тежко щамповано злато с плътно затворени капаци; до тях се мъдреха купчини кожени торби, някои от които прогнили и съдрани, с разсипано на пода съдържание от тежки златни монети — всички златни английски лири и гръцки статери 1 . Около тях бяха подредени малки дървени буренца с издути дъги, разсипали самородни и шлифовани рубини, смарагди, сапфири, диаманти, тюркоази, турмалин и оливин. Други пък изглежда бяха пълни с малки златни кюлчета и овални японски кобани. 2
1
Старинна гръцка монета. —
2
Стара монета от периода Едо във феодална Япония. — Б.пр.
Стената отдясно бе приютила друг тип съкровище: средновековни обои и тръби, изработени от ебонит, слонова кост и злато и инкрустирани със скъпоценни камъни; ритуални камбани дорже, камбанки от сребро и кехлибар. По-нататък имаше група златни и сребърни статуи, едната украсена със стотици звездни сапфири; до тях, сгушени в дървени кошове и слама, той различи полупрозрачни купи, фигурки и гравирани таблички от най-фин нефрит.
И вляво, непосредствено до него, най-великото от всички съкровища: малки боксове, натъпкани с прашни свитъци, навити на рула танкии снопове пергамент и оризова хартия, превързани с копринени шнурове.
Толкова поразителна бе гледката на съкровището, че на Пендъргаст му отне време, за да осъзнае, че в близкия ъгъл седи на възглавница едно човешко същество в поза лотос.
Монахът, който го бе довел, сега се поклони със събрани пред гърдите ръце и се оттегли; желязната врата издрънча след него при завъртането на ключа.
— Заповядайте, седнете — произнесе той на английски.
Пендъргаст се поклони и седна.
— Във висша степен удивителна стая — каза той. След кратка пауза добави: — И удивителен във висша степен тамян.
— Ние сме пазителите на манастирските съкровища — златото, среброто и всички други преходни неща, които светът счита за богатство. — Мъжът говореше на добре обмислен и елегантен английски с оксбриджски акцент. — Ние също така сме домакини на библиотеката и религиозните картини. „Тамянът“, който усетихте, е смолата на растението дорцан-кинг — гори се постоянно, за да държи червеите в дупките им — ненаситните дървояди, характерни за високите Хималаи, които се опитват да унищожат всичко, направено от дърво, хартия или коприна в тази стая.
Пендъргаст кимна, възползвайки се от възможността да разгледа монаха по-отблизо. Беше стар, но жилав и в удивителна физическа форма. Одеждата му в червено и шафрановожълто бе намотана стегнато, а главата му бе обръсната. Краката му бяха боси и почти черни от мръсотия. Очите блестяха върху гладко, неостаряващо лице, което излъчваше интелигентност и вглъбено спокойствие.
— Сигурно се питате кой съм и защо съм ви поканил да дойдете — каза монахът. — Аз съм Тубтън. Добре дошъл, мистър Пендъргаст.
— Лама Тубтън?
— Ние, които сме във вътрешния манастир, нямаме титли, които да ни отличават. — Монахът се наклони към него, вглеждайки се отблизо в лицето му. — Разбрах, че в живота работата ви е да… не съм сигурен как до го преведа — да се ровите в делата на другите, да оправяте онова, което е било сбъркано? Да разрешавате загадки, да хвърляте светлина върху мистерии и мрак?
— Никога не съм чувал да я определят точно по този начин. Но да, вие сте прав.
Монахът се дръпна обратно, с израз на явно облекчение върху лицето.
— Това е добре. Страхувах се, че може да съм сбъркал. — Гласът му спадна почти до шепот. — Защото тук има една загадка.
Настъпи дълга тишина. След малко Пендъргаст се обади:
— Продължете.
— Старейшината не може да обсъжда този проблем директно. Ето защо ме помолиха да го сторя аз. Макар да мисля, че ситуацията е ужасна, установявам, че… ми е трудно да говоря за това.
— Всички вие бяхте толкова любезни към мен и повереницата ми — каза Пендъргаст. — Радвам се на възможността да направя нещо за вас в отплата — стига да мога.