Колелото на мрака
Шрифт:
— Благодаря. Историята, която ще ви разкажа, включва някои подробности от секретно естество.
— Можете да разчитате на дискретността ми.
— Първо ще ви разкажа малко за себе си. Роден съм в отдалечено село край езерото Маносауар в западен Тибет. Бях единствено дете и родителите ми са били убити в лавина, преди първия ми рожден ден. Двама английски естествоизпитатели — съпрузи, — правейки обширно проучване на Манджурия, Непал и Тибет — изпитали жал към такова малко сираче и неофициално ме осиновили. Десет години останах с тях, докато те пътуваха
— Да загубя два пъти родители — можете да си представите чувствата ми. Самотното ми скитане ме доведе тук, в Гсалриг Чонг. След време дадох обет и влязох във вътрешния манастир. Ние посвещаваме живота си на крайно сурова ментална и физическа подготовка. Занимаваме се с най-отвлечените и най-мистериозни аспекти на съществуването. По време на обучението си в Чонг Ран ти си се докоснал до някои от истините, чрез които достигаме до безкрайно по-големи дълбини.
Пендъргаст наведе глава.
— Тук, във вътрешния манастир, ние сме откъснати от всичко съществуващо. Не ни се разрешава да поглеждаме външния свят, да виждаме небето, да дишаме чист въздух. Всичко е фокусирано върху обръщането навътре. Трудно е да се направи такава голяма жертва, дори за тибетски монах, и точно затова сме само шестима. Охранявани сме от отшелника, който не позволява да говорим с човешко същество отвън, но аз наруших този свещен обет, за да говоря с вас сега. Само това трябва да е достатъчно, за да ви покаже сериозността на положението.
— Разбирам — кимна Пендъргаст.
— Имаме определени задължения като монаси във вътрешния храм. В допълнение към това да сме пазители на манастирската библиотека, реликвите и съкровището, ние сме също така пазители на… Агозиена.
— Агозиена?
— Най-важният предмет в манастира, а може би и в цял Тибет. Съхранява се в заключена гробница над този ъгъл. — Той посочи към издълбана в камъка ниша с тежка желязна врата, която зееше открехната. — Всичките шестима монаси тук веднъж годишно изпълняват определени ритуали за защита на гробницата на Агозиена. Когато изпълнихме този дълг през май, няколко дни преди да пристигнете, открихме, че Агозиенът вече не е на мястото си.
— Откраднали са го?
Монахът кимна.
— Кой има ключ?
— Аз. Единствено аз.
— И гробницата е била заключена?
— Да. Нека ви уверя, господин Пендъргаст, че е напълно невъзможно някой от монасите ни да извърши това престъпление.
— Извинете ме, ако съм скептичен по отношение на твърдението ви.
— Скептицизмът е полезен. — Той го произнесе с особена енергия и Пендъргаст не отговори. — Агозиенът не е вече в манастира. Ако беше, би трябвало да знаем.
— Как?
— За това не бива да се говори. Моля ви, повярвайте ми, господин Пендъргаст — ние щяхмеда знаем. Никой от монасите тук не е отнесъл предмета в собствената си килия.
— Може
Мъжът кимна.
Пендъргаст се изправи, извади малко фенерче от джоба си, отиде до гробницата и се взря в кръглата ключалка на бравата. След малко той я изследва с увеличително стъкло.
— Бравата е била разбита — каза той и се изправи.
— Извинете. Разбита?
— Отворена без помощта на ключ. — Той погледна монаха. — Насилена всъщност, ако се съди по вида й. Казвате, че никой от монасите не би могъл да го открадне. Имало ли е други посетители в манастира?
— Да — каза монахът със следа от усмивка. — Всъщност, знаем кой го е откраднал.
— О? — възкликна Пендъргаст. — Това прави нещата много по-прости. — Разкажете ми.
— В началото на месец май при нас дойде млад мъж — алпинист. Неговото пристигане беше странно. Дойде от изток — от планините по Непалската граница. Беше почти мъртъв, намираше се в душевна и физическа криза. Беше професионален алпинист, единственият оцелял от експедиция към неизкачваната западна страна на Даулагири. Лавина помела всички останали, но него пощадила. Принудил се да прекоси и да се спусне по северната страна и оттам преминал през Тибетската граница нелегално не по своя вина. Отнело му три седмици вървене и най-накрая, изпълзявайки през ледници и долини, стигнал до нас. Беше на ръба на смъртта. Грижихме се за него, докато оздравя. Американец е — казва се Джордан Амброуз.
— При вас ли учеше?
— Прояви малък интерес към Чонг Ран. Беше странно — определено притежаваше силата на желанието и активността на ума, за да успее, може би в степента, в която всеки западняк, който сме виждали… освен жената. Констанс.
Пендъргаст кимна.
— Откъде знаете, че е бил той?
Монахът не отговори направо.
— Бихме желали да го проследите, да намерите Агозиена и да го върнете обратно в манастира.
Пендъргаст отново кимна.
— Този Джордан Амброуз… как изглеждаше той?
Монахът бръкна в робата си и извади малък, навит на руло пергамент. Развърза връзките, с които беше вързан и го разгъна.
— Нашият художник на танка направи негов портрет по моя молба.
Пендъргаст взе свитъка и го разгледа. Той показваше млад, силен и красив мъж към трийсетте, с дълга руса коса и сини очи; лицето му изразяваше физическа решимост, морална небрежност и висока интелигентност. Беше забележителен портрет, сякаш уловил както външния, така и вътрешния облик на личността.
— Това ще е много полезно — каза Пендъргаст като го завърза отново и го пъхна в джоба си.
— Нуждаете ли се от повече информация, за да намерите Агозиена? — попита монахът.
— Да. Кажете ми какво точно означава Агозиен.
Промяната, която настъпи у монаха, беше поразителна. Лицето му придоби внимателен, почти уплашен израз.
— Не мога — отвърна той с разтреперан глас толкова тихо, че едва се чуваше.
— Неизбежно е. Ако трябва да ви върна това нещо, необходимо е да знам какво представлява.