Колелото на мрака
Шрифт:
Беше едно нещо;нещо като плътен дим в ъгъла на коридора. Движеше се срещу тях с отвратително, вълнообразно движение. Той спря рязко, парализиран, вперил очи напред. Приличаше на тъмна, злокобна мъгла, която сякаш имаше структура на фабрична тъкан, само че неясна, неопределена, по-тъмна в средата, със слаб вътрешен блясък. Очертания, напомнящи свиващи се мускули, пресичаха повърхността му, докато се приближаваше.
Той не бе в състояние да говори, да помръдне. „Значи е истина“, помисли си. „Но не може да бъде. Не може да бъде…“
То
— Какво е това, по дяволите? — извиси се един глас.
Хората се дръпнаха назад, няколко души извикаха уплашено. Майлс не можеше да отмести очите си от това нещо, нито пък да се движи.
— Някакъв природен феномен — рече Уендорф високо, сякаш се опитваше сам да се успокои. — Като кълбовидна мълния.
Нещото се носеше по коридора, непредсказуемо, скъсяваше разстоянието помежду им.
— О, боже!
Зад себе си Роджър Майлс регистрира всеобщо отстъпление, което бързо премина в панически бяг. Писъците и виковете се отдалечиха по коридора. Той все още не можеше да говори, нито да се движи. Остана единствен, вкопан на място.
Когато тодойде още по-близо, той се взря във вътрешността му. Беше някакъв силует, нисък и тумбест, грозен, див, с луди, пронизващи очи…
— Не, не, не, не-е-е-е…
Нисък пронизителен звук се изплъзна от устните на Майлс. Той усети силен дъх на влага и пръст, смрад на изпражнения и гниещи отровни гъби… Звукът в гърлото му се превърна в слуз, когато нещото се плъзна покрай него, без изобщо да го поглежда, отминавайки като студен полъх от винарска изба.
Следващото, което Майлс осъзна беше, че лежи на пода и се взира в охранителя, който държеше чаша вода.
Той отвори уста да заговори, но гласните му струни не произведоха и намек за звук.
— Господин Майлс? Добре ли сте?
Той отговори с нещо, подобно на мучене.
— Господин Майлс, сър?
Той преглътна, размърда влажните си челюсти.
— То… беше… тук.
Една силна ръка се протегна и го издърпа за сакото, вдигайки го да седне.
— Групата ви щеше да ме разкъса, изпаднали са в истерия. Каквото и да е било онова, което сте видели, вече го няма. Претърсихме всички близки коридори. Няма го.
Майлс се наведе, преглътна нещастно и после — сякаш да прогони напълно присъствието на нещото — повърна върху златния килим.
51.
— Капитан Мейсън! — Льосюр натисна силно с пръст бутона на интеркома. — Имаме тревога трета степен. Моля ви, отговорете!
— Господин Льосюр — обади се Кемпър, — тя знае много добре, че имаме тревога трета степен. Нали тя самата я активира.
Льосюр се обърна и впери очи в него:
— Сигурен ли сте?
Кемпър кимна.
Първият офицер се обърна към люка.
— Капитан Мейсън! — извика той отново в интеркома. — Добре ли сте?
Никакъв отговор. Той задумка по люка с юмруци:
— Мейсън!
Обърна
— Как да влезем вътре?
— Не можете.
— Имате много здраве, че не мога! Къде е аварийната система за отключване? Нещо се е случило на капитан Мейсън!
— Капитанският мостик е укрепен като пилотска кабина на самолет. Когато алармата е пусната отвътре, мостикът се заключва. Напълно. Никой не може да проникне — освен ако не бъде пуснат от човек, който е вътре.
— Тук някъде трябва да има механична ключалка.
Кемпър поклати глава.
— Нищо, което би позволило нахлуване на терористи.
— Терористи? — Льосюр го погледна невярващо.
— Можете да сте сигурен. Новите наредби по ISPS изискват спазването на всички видове антитерористични мерки на борда на кораба. Най-големият в света океански лайнер — та това е отявлена мишена. Няма да повярвате какви антитерористични системи има на кораба. Имайте ми доверие — няма да успеете да влезете вътре, дори с експлозив.
Льосюр кимна към вратата, дишаше тежко. Беше неразбираемо. Ами ако Мейсън е получила сърдечен пристъп? Ако е загубила съзнание? Огледа се разтревожено и очите му срещнаха само объркани лица. Сякаш очакваха от него да ги ръководи, да ги направлява.
— Последвайте ме до помощния мостик — рече той. — Екраните на локалната телевизионна мрежа ще ни покажат какво става.
Той изтича по вътрешния трап, следван от останалите, и отвори вратата към служебната стълба. Като вземаше наведнъж по три стъпала, слезе на следващото ниво, отвори друга врата, после се втурна по коридора, отмина един матрос, който чистеше, и продължи към входа за помощния мостик. Групата нахълта вътре. Охранителят, наблюдаващ мониторите, свързани с охранителните камери, вдигна поглед с изненада.
— Дайте картина от капитанския мостик — нареди Льосюр. — От всички камери.
Мъжът натрака няколко команди на клавиатурата и мигновено на малките екрани на локалната телевизионна мрежа се появиха половин дузина отделни картини от капитанския мостик.
— Ето къде е! — каза Льосюр, почти рухнал от облекчение. Капитан Мейсън стоеше на румпела, с гръб към камерата, и изглеждаше толкова спокойна, колкото и когато я бяха оставили.
— Защо не е могла да ни чуе по радиото? — попита той. — Нито пък, когато чукахме…
— Може да ни е чула — допусна Кемпър.
— Но тогава защо…? — Льосюр се спря. Привикналите му към кораба сетива усетиха промяна във вибрацията на огромния съд, макар че беше толкова слаба, усетиха промяната на океана. Корабът обръщаше.
— Какво е това, по дяволите?
В същото време настъпи не можещото да се сбърка потръпване, свързано с увеличаване на скоростта.
Той усети, че в гърдите му се стяга голям леденостуден възел. Хвърли поглед към екраните, които показваха курса и скоростта, взря се в редиците от числа, които се сменяха, докато поемаха нов хединг и курс. Двеста градуса напред, при постоянно увеличаваща се скорост.