Корабът на чумата
Шрифт:
Бордният компютър на кораба светна и угаси лампите около басейна няколко пъти. Хуан го бе програмирал да го уведоми, че наближава времето за срещата и трябва да приключи тренировката си. Той облече халат и обу чифт джапанки. Хъкс тръгна до него и заедно излязоха от басейна. Кабрило заключи внимателно водоустойчивия капак.
— Довечера ще поговоря с него и ще го убедя, че греши — каза той.
— Точно по тази причина те уведомих. Макс не може да се справи сам — отвърна Джулия облекчено, макар да не се бе съмнявала, че Хуан щеше да помогне на най-добрия
— Благодаря ти, Хъкс. Един ден инатът на Макс ще го набута в неприятности, но няма да е този път.
Час и половина по-късно, изкъпан и обръснат, Хуан Кабрило влезе в оперативния център. Стоун и Мърфи седяха на местата си пред уредите за управление и стрелба. Хали бе в комуникационната станция, а Линда Рос се занимаваше със сонара. За разлика от преживяванията при бягството им от Бандар абас, сега в помещението цареше спокойствие. Прехвърлянето на ракетното торпедо от „Орегон“ щеше да мине без проблеми. Макс влезе след няколко минути и атмосферата сякаш изстина с няколко градуса. Той отиде направо до инженерното табло, без да проговори на никого. Хуан стана от стола си и се приближи към него.
— Не искам да слушам — каза Хенли, без да вдига очи от компютъра си.
— Ще потеглим към Пакистан веднага след като приключим тук. Ще поръчам на някого да ни купи самолетни билети. А на сутринта ние с теб ще седнем и ще обмислим следващия си ход.
Макс вдигна очи към Кабрило и се накани да протестира. Хуан вдигна ръка.
— Следващата ни мисия е лека. Линда и Еди могат да се справят без нас.
— Това не е твой проблем — отвърна Макс.
— Да бе! Някой отвлича член от семейството ти. За мен това е все едно да отвлекат някой от моите родители. В подобен случай бих очаквал помощта ти, така че не искай друго от мен.
Хенсли замълча за момент, после каза:
— Благодаря, Хуан.
— Няма за какво — небрежно каза Кабрило и се върна на мястото си. — Линда, чуваш ли нещо?
— Не, но имаме още двадесет минути.
— Добре. Макс, готово ли е всичко по твоята част?
— Торпедото е във вагонетка на палубата, а техникът стои до спускателната шейна.
— Хали, нещо на радара или комуникационните канали?
— Не, сър. В момента се намираме в най-умрялото място, което човек може да намери в Индийския океан. Не съм виждал или чувал друг кораб от около осем часа.
Срещата трябваше да се състои далеч от обичайните корабни маршрути, за да избегнат товарните кораби и танкери, и на място, където няма много морски животни, които биха привлекли рибарите. Часът на срещата съвпадаше с пролука в сателитното покритие, в случай че някой решеше да погледне към океана.
Минаха петнадесет минути, преди Линда да извика:
— Контакт. Машинни звуци точно под нас, на около сто и петдесет метра към дъното. Изпразват баластните резервоари.
Тя изчисти шума, уловен от пасивния сонар през компютъра, и го сравни със звука от касета, която Овърхолт им бе връчил.
— Потвърдено. Това е подводницата „Талахаси“, която се отправя към повърхността.
— Много
Минаха още няколко минути, преди подводницата да се измъкне бавно и тихо от бездната. Беше толкова тиха, че никой на разстояние повече от една-две мили не можеше да я чуе. Ерик Стоун наблюдаваше данните от сонара и позиционните координати на „Орегон“, за да се увери, че подводницата няма да се удари в долната част на корпуса му. Екипажът на „Талахаси“ носеше отговорността да задържи стабилна позиция по отношение на кораба. Корекциите трябваше да дойдат от страна на Ерик.
— Петдесет метра — съобщи Линда. — Издигането се забавя. Изравняване при тридесет.
— Стоят на около шестдесет метра от дясната греда — каза Ерик.
— Господин Стоун, плъзни ни малко, за да й дадем възможност да се издигне до петнадесет метра.
Ерик активира хидравличните устройства на носа и кърмата, за да помести единадесет хиляди тонния кораб странично във водата. Нагласи го точно на целта и включи динамичните позициониращи системи, така че компютърът да ги задържи стабилни.
— Отново се издига. Три метра в минута.
— Много добре. Линда, поеми контрола.
— Поемам.
Хуан стана и отиде до асансьора в задната част на оперативния център. Макс се присъедини към него след секунда. Качиха се на мостика на „Орегон“. Капакът на пода се отвори и усетиха знойния нощен въздух.
Паянтовият мостик бе абсолютно тъмен, но двамата мъже познаваха кораба толкова добре, че нямаха нужда от светлина, за да стигнат до стълбите, водещи към основната палуба. Звездите блестяха особено ярко, защото луната още не се бе издигнала.
Мастилената вода забълбука, когато подводницата се приближи до повърхността. Първа се показа кулата й, после и тялото. Изравни се с тях толкова бавно, че не предизвика никакви вълни. В пълната тишина изглеждаше заплашително като морско чудовище, което си почива на повърхността.
Хуан вдигна радиостанцията.
— Господин Стоун, вкарай малко баласт и ни смъкни с около пет метра. Искам палубите ни да са по-добре изравнени.
Ерик се подчини и след миг помпите заработиха и потопиха „Орегон“ по-дълбоко във водата.
— Палубен екипаж, смъкнете предпазителите отстрани.
Нареждането на Хуан бе изпълнено с трескави действия. Хората му спуснаха дебелите гумени предпазители точно над ватерлинията. За разлика от старите гуми от камиони, които бяха използвали в пристанището за маскировка, това бяха модерни възглавници и можеха да понесат огромно напрежение.
Част от палубата на „Талахаси“ се издигна нагоре, осветена от червени бойни лампи. Това беше товарният порт за двадесет и четирите торпеда, които носеше подводницата. За тази мисия бяха взели по-малко, за да направят място за иранското ракетно торпедо, което чакаше на палубата на „Орегон“. Компютърната информация, която бяха копирали от иранците, бе сложена в непромокаеми кутии, прикрепени към торпедото.