Корабът на чумата
Шрифт:
Мъжът спечели малко време, когато се заизкачваха по стълбището, защото успяваше да вземе по три стъпала наведнъж, а Линда — само по две. Профучаха покрай неколцина стреснати работници. Линда изпитваше силно желание да извика за помощ, но това щеше да я принуди да обяснява незаконното си присъствие на кораба.
Мъжът влетя в една стая. Линда стигна до нея след миг и въобще не видя юмрука му. Той я халоса здраво в брадичката. Ударът отметна главата й назад и я отпрати в стената. Побойникът остана над нея около секунда, после побягна отново. Линда скочи енергично на крака и се втурна
— Ще удряш момичета, а? — мрачно изсумтя тя.
Изскочиха на „Бродуей“, дългия централен коридор, който вървеше по дължината на кораба. Членовете на екипажа го използваха да стигнат от каютите си до пътническите помещения. Някой артистичен веселяк дори бе изрисувал навеси като над театрите на прочутата нюйоркска улица, откъдето коридорът бе взел името си.
— Направете път. Спешен случай.
Линда чу виковете на мъжа, когато се втурнаха през тълпата служители. Движеше се сред тях като змия и напредваше бързо, докато тя чувстваше, че главата й ще експлодира от силната болка.
Мъжът влетя в друг коридор и се закатери по ново стълбище. Линда отвори вратата пет секунди след него. Хвана се за парапета и запрескача стъпалата. Знаеше, че наближават пътническите помещения. Ако типът имаше акъл в главата и познаваше кораба, щяха да излязат някъде близо до каютата му. А ако Линда не видеше номера й, никога нямаше да успее да го намери.
Той изскочи през вратата горе, събаряйки възрастна жена и съпруга й, който бе в инвалидна количка. Изгуби няколко ценни секунди, за да се откачи от двойката старци. Линда влетя през вратата, преди автоматът да я затвори, и му се ухили свирепо. Бяха излезли на най-горното ниво, близо до атриума.
Мъжът видя, че Линда е само на няколко крачки от него. Забърза се и се втурна към елегантните стълби, които се виеха около двата стъклени асансьора. Наоколо нямаше много пътници. Бутиците бяха един етаж по-долу. На по-ниските нива със сигурност имаше повече хора. Линда бе видяла пазачи пред прочутия бижутерски магазин по-рано и знаеше, че не може да рискува да бъде спряна от охраната.
Стигнаха почти до стълбите, когато тя скочи с протегна ръка. Пръстите й хванаха маншетите на гащеризона на беглеца и той се спъна. Ускорението го отпрати с главата напред в стъкления парапет. Панелите бяха проектирани за подобен удар, но една от скобите се счупи и цялото стъкло се измъкна от мястото си. Падна четири етажа надолу и се разби на безброй парченца. Уплашени викове изпълниха атриума.
Линда изпусна крачола на мъжа и се плъзна по гърди след него. Той успя да се хване за месинговия прът и се претърколи през балкона. Вдигна очи към Линда, която се опитваше да го хване за ръката. Погледът му й напомни на самоубийците камикадзе в мига преди взрива — примирение, страх, гордост и най-вече — дива ярост.
Мъжът се пусна, преди тя да успее да хване китката му, и не отмести очи от нея, докато летеше в бездната. Падна петнадесет метра по-надолу и се удари в мраморния под, като завъртя глава в последната секунда. Чу се зловещ трясък и счупените кости пробиха дрехите му на няколко места. Дори от тази височина Линда видя, че черепът му бе размазан.
Тя пренебрегна
Библиотеката се намираше близо до киното в предната част на кораба, но Линда зави към кърмата. До басейна имаше бар и тя знаеше, че ако не удари едно бренди в следващите две минути, щеше да повърне закуската си.
Все още седеше там час по-късно, когато линейката се отдалечи от кораба. След секунди корабната сирена изсвири. „Златно небе“ най-после напускаше пристанището.
28.
Всеки път, когато Хуан примигнеше, имаше чувството, че по очите му преминава груба шкурка. Огромното количество кафе дразнеше стомаха му, а болкоуспокоителните, които бе погълнал, въобще не успяха да се справят с главоболието. Нямаше нужда да се поглежда в огледалото, за да знае, че е блед като мъртвец, сякаш кръвта се бе отцедила от тялото му. Прокарвайки ръка по главата си, установи, че дори косата го болеше, ако подобно нещо бе възможно.
Вместо да го освежи, както обикновено, вятърът в предното стъкло на моторницата го караше да потръпва въпреки топлината. На задната седалка до него лежеше Франклин Линкълн. Устата му бе отпусната и той похъркваше кротко. Красавицата, която ги бе отвела от „Орегон“ до Монте Карло четиридесет и осем часа по-рано, имаше почивен ден, а Линк не се интересуваше от заместничката й.
Единственото нещо, което поддържаше Хуан сега, бе яростта му към Линда и Марк, пренебрегнали заповедта на Еди да напуснат „Златно небе“, преди корабът да замине от Истанбул. Двамата упорито продължаваха да търсят доказателства за плана на „Отговорните“ да заразят кораба.
Кабрило щеше да им се накара, когато ги видеше отново, а после да увеличи заплатите им за проявената самопожертвувателност. Гордееше се страхотно с екипа си. Мислите му се върнаха на Макс Хенли и настроението му се развали още повече. Все още не бяха получили отговор от Том Северънс и всяка изминала минута го караше да мисли, че никога нямаше да получат, защото Макс е вече мъртъв. Хуан не си позволяваше да изрече мислите си на глас и изпитваше вина, че дори разсъждаваше по въпроса, но не можеше да се отърве от лошите предчувствия.
Луксозната яхта на Иван Кериков се бе върнала в пристанището и „Орегон“ бе спуснал котва на около миля от брега. Когато разглеждаше кораба си, понякога Хуан си мислеше колко ли е бил красив в добрите си години. Имаше идеални пропорции, а многобройните му кули му придаваха екзотичен вид. Представяше си как, боядисан и разчистен от боклуците по палубите, корабът се носеше гордо из северните части на Тихия океан, където навремето бе превозвал дървен материал. Но сега видя само покрития с ръжда корпус, олющената боя и увисналите около крановете кабели, които приличаха на паяжини. „Орегон“ изглеждаше вехт и скапан и нищо по него не блестеше, дори пропелерът на спасителната лодка.