Кралица на кошмара
Шрифт:
Трудно ми е да чувам, защото ушите ми пулсират.
– Не мога да я питам – промълвявам. – Тя не може да говори.
Съзнанието ми започва да изплува от шока; мислите ми скачат напред и се препъват една в друга.
– Казаха ми, че не може да се върне. Че няма как тя да е тук.
Рийка се обляга назад. Посочва сковано към раницата с камата.
– Покажи ми – казва тя и скръства ръце.
Томас кима, давайки ми знак, че всичко е наред. Отварям раницата и вадя камата, както е в ножницата. Слагам я на масата пред себе си. Рийка прави жест с глава
– Какво знаеш за това? – пита тя.
– Знам, че е била на баща ми, преди да стане моя. Знам, че изпраща призраци убийци от другата страна, където не могат да наранят живите.
Рийка хвърля поглед към Томас с повдигната вежда. Нещо като олдскул версия на „гледай го па тоя“.
– Добро и зло. Правилно и грешно – тя клати глава, въздъхва. – Тази кама няма представа от такива понятия. Не знаеш много. Затова ще ти кажа. Мислиш си, че тази кама създава врата между този свят и следващия.
Тя вдига едната си ръка и после другата.
– Тази кама е вратата. Била е отворена много, много отдавна и оттогава се лашка на пантите си напред-назад, насам-натам.
Гледам как ръката се люшка наляво и надясно.
– Но никога не се затваря.
– Чакай малко – казвам. – Не е вярно. Призраците не могат да минат обратно през ножа.
Поглеждам Томас.
– Не работи така.
Взимам камата от масата и я прибирам обратно в раницата. Рийка се навежда и ме потупва по рамото.
– Ти откъде знаеш как работи? – казва тя. – Но, да. Не работи така.
Започвам да разбирам какво имаше предвид Томас, като каза, че тя не е баш с всичкия си.
– Нужна е силна воля – продължава тя – и дълбока връзка. Казваш, че Анна не е била отпратена от този нож. Но трябва да го е познавала, да го усеща, за да те намери.
– Беше порязана – намесва се развълнувано Томас. – След заклинанието Уил взе ножа и я промуши, но тя не умря. Тоест не премина отвъд, или както там се казва.
Очите на Рийка отново се спират върху раницата ми.
– Тя е свързана с нея. За нея камата е като сигнален огън, като морски фар. Защо другите не могат да го последват – не знам. Все още съществуват мистерии дори за мен.
Има нещо странно в начина, по който тя гледа към раницата ми. Очите не мигат, но погледът е отнесен. Досега не бях забелязал, че ирисите имат странна жълта окраска.
– Но, лельо Рийка, дори да си права, как може Кас да говори с нея? Как да разбере какво иска?
Усмивката е широка и топла. Почти радостна.
– Трябва да направите така, че музиката да звучи по-ясно – казва тя. – Трябва да проговорите езика на проклятието . По същия начин, както ние, финландците, винаги сме говорили с мъртвите. С лапландски барабан. Дядо ти ще знае къде да намерите такъв.
– Можеш ли да ни помогнеш да го направим? – питам. – Предполагам, че ни трябва финска вещица за
– Томас си е готов вещер – отговаря тя, но той не изглежда много убеден.
– Досега не съм работил с такъв – казва той. – Не знам откъде да започна. По-добре ще е ти да го направиш. Моля те?
Лицето на Рийка помръква от съжаление и тя клати глава. Сякаш не смее да го погледне в очите, а дишането става тежко, с усилие. Може би трябва да си тръгваме. Сигурно всички тези въпроси са изтощителни. А и тя ни даде отговорите и добра отправна точка. Облягам се назад, дърпам се малко от масата и усещам течение в стаята; чак сега осъзнавам колко студени са пръстите и бузите ми.
Томас продължава да бърбори, тихо реди причини защо е по-добре не той да прави ритуала, че няма да разпознае лапландски барабан, дори да му падне на главата, и че най-много да се свърже с духа на Елвис. Но Рийка продължава да клати глава.
Става все по-студено. А може би е било студено още като влязохме. Сигурно няма централно отопление в тази стара къща. Или нарочно не го пуска, за да пести пари.
Най-накрая чувам Рийка да въздъхва. Но не ядосано, а сякаш тъжно. И решително.
– Отиди да вземеш барабана – прошепва тя. – В спалнята ми е. Виси на северната стена.
Тя кима към късия коридор. Оттук се вижда късче от нещо, което прилича на баня. Спалнята сигурно е надолу по коридора. Нещо не е наред. Усетих го в начина, по който гледаше камата.
– Благодаря, лельо Рийка.
Томас се ухилва и става от масата, за да вземе барабана. Когато виждам болезненото изражение, изведнъж разбирам какъв е проблемът.
– Томас, недей! – казвам и се отблъсквам от масата.
Но твърде късно. Когато стигам до спалнята, той вече е вътре, стои като замръзнал на половината път до северната стена. Барабанът виси точно където Рийка каза, продълговат, широк около тридесет сантиметра и два пъти по толкова дълъг, покрит с опъната животинска кожа. Самата Рийка седи и го гледа, застинала в дървен люлеещ се стол, кожата е сива и твърда, очите са потънали навътре, а устните са се отдръпнали над оголените зъби. Мъртва е от поне година.
– Томас – прошепвам и се пресягам да хвана ръката му.
Той се отскубва с вик и се изстрелва навън. Псувам тихо, взимам барабана от стената и тръгвам след него. Докато излизаме от къщата, забелязвам как се е променила, покрита е с прах и мръсни петна, едното ъгълче на дивана е проядено от гризачи. Паяжини висят по ъглите и се спускат от лампите. Томас не спира да тича, докато не излиза навън, в градината. Стиснал е главата си в ръце.
– Хей – казвам внимателно.
Нямам представа какво друго да направя или какво трябва да му кажа. Той вдига ръка да го оставя на мира и аз се отдръпвам. Задъхан е, диша на пресекулки. Мисля, че плаче, и не го виня. Разбирам, че не иска да го гледам. Обръщам се към фермата. Дърветата наоколо са оредели, а в градината има само вкоравена пръст. Бялата боя по къщата е толкова изтъняла, че изглежда като намацана с водни бои и отдолу се показват черни дъски.