Кралица на кошмара
Шрифт:
Едва различавам отблясъка на очилата му през дима. Той не ме чува.
Писък на момиче разцепва въздуха, див и брутален. И това не е Кармел. Звукът минава през тъпанчетата ми като сатър и още преди да видя първите кичури виеща се коса, знам, че Томас е успял. Намерил е ритъма на Анна.
Когато започвахме, се опитах да не го мисля много, да не си позволявам да имам очаквания. Оказва се, че не е имало нужда. Не бих могъл да си представя гледката, която сега е пред мен.
Анна избухва в кръга, сякаш барабанът на Томас я е издърпал от друго измерение. Тя разсича въздуха
– Анна… – прошепвам.
За момент тя оголва зъби, а черните като моторно масло очи се разширяват. Но вместо да отговори, тя клати главата си и затваря очи. Юмруците блъскат по невидимата преграда.
– Анна – този път по-силно.
– Не, не си тук – казва тя, взирайки се надолу, и облекчение изпълва гърдите ми, а вътрешностите ми сякаш омекват и се отпускат.
Тя ме чува. Това е нещо.
– И ти не си тук – казвам.
Това да я виждам пред себе си. Въздействието. Не че съм забравил, но да я видя отново просто ме отвява. Приведена е, в защитна позиция, като съскаща котка.
– Ти си просто плод на въображението ми – отвръща.
Звучи като нещо, което аз бих казал, точно като мен. Поглеждам Томас, който поддържа ритъма на барабана, диша равномерно. Мокър пръстен опасва яката на ризата му; от усилието по лицето му се стичат струйки пот. Едва ли имаме много време.
– И аз така си помислих – казвам. – Първия път, когато се появи в къщата ми. Така се опитвах да се успокоя, когато ти влизаше в горящата пещ или се хвърляше през прозореца ми.
Лицето на Анна трепва, струва ми се от предпазлива надежда. Малко е трудно да се каже, трудно е да прочетеш емоциите под тези черни вени.
– Наистина ли беше ти? – питам.
– Не съм се хвърляла – промълвява тя на себе си. – Бях хвърлена. Долу, върху камъните. Нещо ме дърпаше. Дърпаше ме в пещта, за да изгоря.
Тя се разтриса, може би от спомена; аз – също. Но трябва да я накарам да се концентрира.
– Това, което виждаме в момента, ти ли си?
Няма много време, но не знам какво да кажа. Тя изглежда толкова объркана. Тя ли е била наистина? Наистина ли е търсила помощта ми?
– Вие ме виждате? – пита тя.
Преди да мога да отговоря, мрачната богиня се разтапя. Черните вени потъват в бледата кожа, косата се успокоява и става кестенява, спуска се по раменете . Когато се подпира на колене, познатата бяла рокля шуми около краката . Осеяна е с черни петна. Събира пръсти в скута си, а тези очи, тези тъмни, свирепи очи все още се колебаят. Премигват от едното в другото.
– Аз не те виждам. Има само мрак.
Скръб изпълва думите и ги кара да звучат несигурно и глухо. Не знам какво да кажа. По кокалчетата на пръстите има пресни
– Защо не те виждам?
– Не знам – казвам бързо.
Дим се издига помежду ни и аз с облекчение отмествам поглед, премигвам. Усещам, че се задушавам.
– Това е просто прозорец, който Томас успя да отвори – казвам.
Не трябва да е така. Където и да е, не е мястото там. Белезите по ръцете . Синините…
– Какво се е случило с теб? Какви са тези белези?
Тя се поглежда леко изненадана, сякаш чак сега разбира, че са там.
– Знаех, че си в безопасност – казва меко тя. – След като минахме от другата страна. Знаех.
Тя се усмихва, но без чувство. Нямаме време за това. Преглъщам с мъка.
– Къде си?
Косата се спуска над бузите и тя се взира в нищото. Не знам дали изобщо вярва, че водим този разговор.
– В ада – прошепва тя, сякаш това е в реда на нещата. – Аз съм в ада.
Не! Не, не е там мястото. Не трябваше да отива там. Трябваше да почива в мир! Трябваше… спирам, защото какво знам аз, да му еба майката! Това не се решава от мен. Това е само нещо, което исках и се опитвах да вярвам.
– Викаш ме за помощ, нали? Затова ли ми показа всички тези неща?
Тя клати глава.
– Не. Не мислех, че ти виждаш. Не мислех, че е наистина. Просто си те представях. Беше ми по-лесно, ако можех да видя лицето ти.
Тя отново клати глава.
– Съжалявам. Не съм искала да ме виждаш.
По извивката на рамото има набраздена, зарастваща порезна рана. Мамка му, не трябва да е така. Не знам кой или какво решава, но сега аз ще взема шибаното решение. Не мога да търпя това повече.
– Анна, чуй ме! Ще те измъкна оттам. Ще намеря начин да те върна тук. Разбираш ли ме?
Главата се завърта вдясно и тя цялата замръзва и се напряга, като дивеч, който се крие от вълк. Инстинктивно аз също мълча и гледам бързото повдигане на гръдния кош. След няколко дълги секунди тя се отпуска.
– Трябва да вървиш – казва тя. – Ще ме открие тук. Ще те чуе.
– Кой? – питам. – Кой ще те открие?
– Той винаги ме намира – продължава тя, сякаш не ме е чула. – И после ме гори. И ме реже. И ме убива. Не мога да се боря с него тук. Не мога да спечеля.
Черните пипала на косата започват да изскачат под кафявите кичури. Гласът звучи далечно. Държи се само на косъм.
– Ти можеш да победиш всеки – прошепвам.
– Това е неговият свят. Неговите правила.
Тя говори на себе си, приклекнала е ниско. Кръв се просмуква в бялата материя. Косата потрепва и става черна.
Какво, по дяволите, си мислех, правейки това? Един милион пъти по-лошо е сега, като я виждам пред мен и все пак на един свят разстояние. Ръцете ми се свиват в юмруци, за да ме спрат да се протегна към нея. В дима помежду ни протичат сто хиляди волта ток. Не е достатъчно близо, за да я докосна. Това е само магия. Илюзия, възможна заради един барабан от човешка кожа и моята кръв по острието на камата. Някъде вдясно от мен Кармел казва нещо, но не мога да я чуя, нито да я видя през гъстия дим.