Кралица на кошмара

Блейк Кендар

– Само да се надяваме, че не е истински часовник – казвам. – Вече е била там прекалено дълго, Томас. И една секунда е прекалено дълго след всичко, което направи за нас.

По изражението му усещам как през главата му минават мисли за всички мъртъвци в мазето – всички онези избягали от къщи тийнейджъри или скитници, оплели си в паяжината . Някой друг би определил съдбата на Анна като подходящо наказание. Може би за много хора би било така. Но не и за мен. Анна е била в плен на проклятие от момента, в който е била убита. За всяка една от нейните жертви е виновно проклятието, а не прокълнатото момиче. Така

казвам аз. Наясно съм, че едва ли някой от хората, които е разкъсала на парчета, би се съгласил с мен.

– Не можем да се гмурнем презглава, Кас – казва Томас и съм съгласен с него.

Но не можем и да се мотаем на плиткото.

Глава дванадесета

Морфран написа извинителна бележка на Томас, за да го освободи от последните учебни дни, в която се казва, че трябва да лекува мононуклеоза. Прекарваме всяка минута, в която не спим, наведени над книги – стари, плесенясали томове, които са превод на други, още по-стари и още по-плесенясали томове. В началото бях благодарен, че има с какво да се занимавам, да се чувствам сякаш се движим напред. Но след три дни минимално количество сън и живот на сандвичи и размразена пица реално няма с какво да се похвалим, няма нещо, което да оправдава усилията ни. Всяка книга ни забатачва още повече, бъка от информация как да се свържеш с другата страна, но изобщо не се споменава възможността да преминеш оттатък, камо ли да издърпаш нещо отсам. Обадих се на всеки човек, който може да знае нещо, и резултатът беше точно нулев.

Седим около кухненската им маса, заобиколени от купчини безполезни книги, докато Морфран добавя картофи в тенджера телешко варено на печката. Навън птички прехвърчат от дърво на дърво, а няколко възголеми катерички се бият за правата над хранилката за птици. Не съм виждал Анна от нощта, в която се свързахме с нея. Не знам защо. Повтарям си, че сигурно тя се страхува за мен, че сигурно съжалява, че е поискала да я спася, и затова нарочно не се появява. Заблудата е приятно нещо. А може би дори е истина.

– Чувал ли си Кармел напоследък? – питам Томас.

– Мда. Каза, че не сме пропуснали кой знае какво в училище. Общо взето, нонстоп надъхване за лятото и лафсбирки.

Изсумтявам. Точно така си мислех. Томас не изглежда притеснен, но се чудя защо Кармел не ми се обажда. Не трябваше да я оставяме сама толкова дълго. Гаранция, че ритуалът доста я е разтресъл.

– А защо не идва насам? – питам.

– Знаеш какво е мнението за всичко това – казва Томас, без да вдига поглед от книгата пред него.

Потропвам с химикала по отворената страница на моята. Няма нищо полезно вътре.

– Морфран – казвам. – Разкажи ми за зомбитата. Кажи как се вдигат на крака мъртвите с вуду и обиа.

Някакво движение привлича периферното ми зрение: Томас движи ръка пред гърлото си, дава ми знак да не отварям темата.

– Какво? – питам. – Нали събуждат мъртвите? Това си е баш минаване от другата страна. Сигурно може да се използва нещо и в нашия случай.

Морфран тряска лъжицата на кухненския плот. Обръща се към мен с раздразнение.

– Всеки път ме изненадва количеството тъпи въпроси, които си способен да зададеш, а уж си професионален убиец на призраци.

– Какво?

Томас

ме сръгва.

– Морфран откача, когато хората казват, че вуду може да съживява мъртвите. Това е малко стереотип, сещаш ли се?

– Това са глупостите на Холивуд – мърмори Морфран. – Тези „зомбита“ не са нищо повече от отровени души, които са били упоени, заровени и пак изровени. Тътрят се по света, защото са дрогирани с отрова от риба, която е изпържила мозъците им.

Свивам вежди.

– Значи никога не е имало дори едно истинско зомби? Нито едно? Нали с това е известна тази религия?

Не трябваше да казвам последното. Очите на Морфран моментално се разширяват, все едно ще изскочат, и той стисва челюст.

– Нито един човек, който се занимава с вуду наистина, не се е опитвал да съживи зомби. Не можеш да върнеш живота там, където вече си е отишъл.

Той се обръща отново към тенджерата. Явно този разговор е приключил.

– Нищо не излиза – промълвявам. – Не знам дали тези хора изобщо са знаели какво представлява другата страна. Мисля, че говорят просто за осъществяване на контакт с призраци, които все още са били в капана на тази реалност, на тази равнина.

– Защо не се обадиш на Гидиън? – пита Томас. – Той знае най-много за камата, нали? А според Кармел камата страшно е пулсирала по време на ритуала. Затова е решила, че ще опиташ да минеш от другата страна. Помислила си е, че можеш.

– Звънях му поне десет пъти. Нещо става с него. Не ми връща обаждане.

– Добре ли е?

– Така мисля. Усещам го като да е добре. А и мисля, че все някой щеше да е чул и да е предал новините, ако не беше.

Умълчаваме се. Дори Морфран бърка манджата по-безшумно, докато се прави, че не ни слуша. И двамата биха искали да разберат повече за ножа. Вътре в себе си Морфран си умира да знае, сигурен съм. Но Гидиън ми каза, каквото знаеше. Пееше ми тази глупава гатанка: „Тази кама е изкована с кръвта на твоите деди. Силни мъже пускали кръвта на своя воин, за да успокоят духовете,“ а останалото е изгубено във времето. Казвам гатанката на глас пред тях разсеяно.

– И леля Рийка каза нещо такова – казва тихо Томас, погледът му е леко разфокусиран, но е отправен в посока на камата в раницата ми.

Лицето му бавно се разтяга в усмивка.

– Боже, колко сме зле. Ножът е вратата? Която се отваря насам и натам? Точно както каза Рийка. Никога не е съвсем затворена.

Гласът му става все по-развълнуван, очите му се разширяват зад стъклата на очилата.

– Затова ритуалът не беше само вятър и гласове, както се очакваше да бъде! Затова успяхме да отворим прозорец към ада на Анна. Вероятно затова Анна изобщо е способна да общува с теб оттам. Когато камата я поряза, без да я отпрати от този свят, тя е запречила с крак прословутата врата.

– Чакай – казвам.

Камата представлява острие от стомана и дръжка от тъмно, промазано дърво. Не е нещо, което можеш да отвориш и да минеш през него. Освен ако… главата започва да ме боли. Не ме бива в тези метафизични глупости. Ножът си е нож, не е между другото и врата.

– Да не би да казваш, че с ножа мога да направя прорез, да отворя врата?

– Казвам, че ножът е вратата.

Ще ме умори.

– Какво говориш? Че мога да мина през ножа. Че мога да върна Анна през ножа?