Кралица на кошмара

Блейк Кендар

– А – казва майка ми изведнъж. – За малко да забравя.

– Какво?

Тя се усмихва.

– Тезеус Касио, не можеш да се качиш на самолета с това в джоба ти.

– Така е – казвам и се пресягам за камата.

Изглежда като тъпа грешка, която подсъзнанието ми прави нарочно. Мисълта да оставя ножа си в куфар в багажното отделение, рискът да бъде загубен кара стомахът ми да се обръща, и то немалко.

– Сигурна ли си, че няма как да му направиш някаква магия? – питам, като само наполовина се шегувам. – Да го направиш невидим за металните детектори?

– Няма начин – отговаря

тя.

Подавам камата и гледам, скърцайки със зъби, как тя я тъпче дълбоко в средата на куфара и я покрива с дрехи.

– Гидиън ще те пази – прошепва тя и после пак, – Гидиън ще те пази.

Като напев. Съмнения кръжат около нея като късноесенни мудни мухи, но ръцете са отпуснати до тялото. Хрумва ми, че съм я вързал, че я принуждавам да се държи така, като със същия успех можех да съм я оплел с въже, както я оплетох с моя инат, с отказа си да забравя за Анна.

– Мамо – казвам и се спирам.

– Какво има, Кас?

„Ще се върна“ е това, което искам да кажа. Но това не е игра и това не е обещание, което мога да дам.

Глава петнадесета

Томас се справя с полета до Торонто, но прекарва първия час и половина от полета до Лондон с торбичката за повръщане пред лицето си. Всъщност не повръща, но определено е позеленял. След няколко газирани води обаче се отпуска достатъчно, че да извади книга на Джо Хил, която е взел със себе си.

– Думите скачат – промърморва след минутка и я затваря.

Поглежда през прозореца (отстъпих му мястото) в пустата тъмнина.

– Трябва да опитаме да поспим – казвам, – за да не ни се затварят очите, като кацнем.

– Ама там ще е десет вечерта. Не е ли по-добре да се държим сега, за да можем да заспим после?

– Не. Кой знае кога ще ни се удаде тази възможност. Почини си, докато можеш.

– Това може да се окаже проблем – мърмори той и блъска неадекватната възглавница, каквито ни раздадоха за полета.

Горкото хлапе. Сигурно има един милион неща на главата си, последното от които е страхът му от летене. Все още не съм събрал смелост да го питам дали е говорил с Кармел, а той не е споменавал. Той пък не ме е питал какво точно ще правим в Лондон, което е много нетипично за него. Може би това пътуване е удобен начин да се махне от всичко. Но е напълно наясно, че е опасно. Дългото ръкостискане, което си размениха с Морфран на летището, казва толкова много.

Свива се, доколкото е възможно, в тясната седалка. Томас е толкова любезен, че чак му се дразня, и не е пуснал облегалката си назад. Вратът ще го боли като настъпен претцел, когато се събуди, ако изобщо успее да заспи. Затварям очи и се старая да ми е удобно. Почти невъзможно е. Не мога да спра да мисля за камата, заровена в багажа ми в търбуха на самолета – или поне се надявам, че е там. Не мога да спра да мисля за Анна и чувам гласа , който ме моли да я измъкна оттам. Движим се с 800 километра в час, но това далеч не е достатъчно бързо.

До момента, в който гумите на самолета докосват пистата на летище „Хийтроу“, аз официално съм влязъл в режим зомби. Спах малко, на интервали от по половин час, и всичко,

което постигнах, беше да ми се схване вратът. При Томас не е много по-добре. Очите ни са червени и смъдят, а въздухът в самолета беше толкова сух, че всеки момент може да се сринем на купчини пясък с цвят на Томас и Кас. Всичко изглежда сюрреалистично, цветовете са твърде ярки, а подът сякаш е мек под краката ми. Терминалът е тих в десет и половина през нощта и поне това улеснява нещата. Не ни се налага да плуваме в поток от хора.

И все пак мозъците ни работят бавно и след като си взимаме багажите (което беше турбоизнервящо занимание – чаках до лентата, надигайки се на пръсти, изпаднал в параноя, че не са прехвърлили камата в Торонто или че някой друг ще ми вземе куфара), започваме да се въртим наоколо, несигурни какво да правим сега.

– Мислех, че си идвал и преди – казва Томас с раздразнение.

– Да, като бях на четири – отговарям с равно количество раздразнение.

– Дай просто да вземем такси. Нали имаш адреса му?

Оглеждам табелите в терминала. Планът ми беше да взема туристическа карта и да отидем с метрото. Сега ми се струва прекалено сложно. Но не искам да започваме престоя си с компромис, затова влача куфара си през терминала и следвам стрелките към влаковете.

– Не беше чак толкова трудно, нали? – питам Томас половин час по-късно, когато вече седим изтощени на страничните седалки в един от вагоните на метрото.

Той повдига вежда и аз се усмихвам. След само още една леко объркана смяна на линиите слизаме на станцията на Хайбъри и Излингтън и се довлачваме над земята.

– Изглежда ли ти познато вече? – пита Томас, като гледа по продължението на улицата с осветени тротоари и витрини.

Леко познато ми изглежда, но подозирам, че целият Лондон ми изглежда така. Вдишвам дълбоко. Въздухът е чист и хладен. Второто вдишване носи мирис на боклук. И това ми се струва познато, но сигурно защото не е по-различно от всеки друг голям град.

– Успокой се, пич – казвам. – Ще го намерим.

Облягам куфара си на една страна и отварям ципа. В секундата, когато камата е затъкната в задния ми джоб, кръвта ми започва да циркулира по-лесно. Идва ми прилив на сили, но по-добре да не се моткам; Томас изглежда достатъчно уморен, за да ме убие, да ме одере и да използва кожата ми за хамак. За щастие на летището проверих адреса на Гидиън в Гугъл и знам, че къщата му е на не повече от километър и половина.

– Хайде – казвам и той изпъшква.

Ходим бързо, куфарите ни подскачат по неравните тротоари, минаваме покрай заведения за бързо хранене, собственост на индийци, и кръчми с дървени входни врати. След четири пресечки завивам надясно, надявайки се на чувството си за ориентация. Няма много табели на улиците, а може би има, но аз не ги виждам в тъмното. В страничните улички лампите са по-слаби и мястото изобщо не прилича на квартала на Гидиън. Вървим покрай телена ограда от едната страна на улицата, а от другата има висок тухлен зид. В канавката се търкалят празни кутийки от бира и боклуци и всичко е леко влажно. А може би винаги е било така, но просто съм бил твърде малък, за да си спомням. Или може би рязко е западнало оттогава.