Кралица на кошмара

Блейк Кендар

Вратата се отваря и след няколко секунди Гидиън влита с големи крачки в кухнята. Джестин взима пазарската торба от него и започва да я разтоварва.

– Тезеус – казва Гидиън, обръщайки се към мен. – Как спа?

– Перфектно – отговарям, което е любезна лъжа.

Въпреки умората от полета и цялостното ми изтощение напрежението беше твърде голямо, за да заспя. Лежах буден, докато времето изгуби значение, слушайки тихото хъркане на Томас. Когато идваше сънят, той беше плитък и носеше заплаха със себе си.

Гидиън

изучава лицето ми. Все още изглежда толкова млад. Тоест той си е стар, но не изглежда много по-стар, отколкото преди десет години, и това по моите стандарти значи млад. Навил е ръкавите на сивата си риза над лактите, а отдолу е с панталони цвят каки. Видът му е леко разпуснат, екстравагантен, като пенсиониран Индиана Джоунс. Като го гледам, ми се иска да не се налагаше да го обвинявам, че е лъжец и член на тайно общество, който ми е забил нож в гърба.

– Предполагам, че трябва да поговорим – казва той и ми прави знак да излезем от кухнята.

Когато влизаме в кабинета му, той затваря вратите след нас, а аз поемам дълбоко въздух. Казват, че миризмите оставят най-траен спомен. Вярвам го. Мозъкът ти никога не забравя характерен мирис, а дъхът на древните страници в кожени подвързии, които изпълват тази стая, определено е характерен. Погледът ми минава по рафтовете, вградени в стената и натъпкани не само с окултни книги, но и с класики като „Алиса в Страната на чудесата“, „Повест за два града“ и „Анна Каренина“, които изпъкват сред останалите. Старата стълбичка на колелца също си е тук, почива отместена в ъгъла и само чака някой да се качи на нея, за да се повози. Или за да я използва по предназначение, разбира се.

Обръщам се с огромна усмивка на лицето си, чувствам се пак на четири, но това чувство бързо се стопява, когато виждам колко надолу по носа са се спуснали очилата на Гидиън. Това ще бъде един от тези разговори, в които се казват неща, които никога не се забравят, и аз с изненада установявам, че още не съм готов за него. Би било толкова хубаво да изживея пак детските си спомени, да слушам как Гидиън разказва истории за баща ми и да ме развежда наоколо. Би било хубаво.

– Знаел си, че идвам – казвам. – А знаеш ли защо съм тук?

– Представям си, че по-голямата част от паранормалния свят знае защо си тук. Твоите търсения са толкова незабележими като препускащо стадо паникьосани слонове – той спира и намества очилата си. – Но това не отговаря съвсем на въпроса ти. Предполагам може да се каже, че знам какво преследваш. Но не точно защо си тук.

– Тук съм, за да ми помогнеш.

Той ме дарява с усмивка.

– И каква точно помощ смяташ, че мога да ти окажа.

– От този тип, че да можем с Томас да отворим врата към оня свят.

Очите на Гидиън се стрелват назад към коридора.

– Казах ти вече, Тезеус – казва внимателно той. – Че не е възможно.

Че трябва да забравиш за това момиче.

– Не мога да забравя за нея. Нали Анна беше порязана при първия ритуал в къщата . Това някак си я е свързало с камата. Тя ми предава сигнали оттатък. Просто ми кажи как да я извадя оттам и всичко пак ще бъде нормално.

Или поне толкова нормално, колкото някога е било.

– Ти слушаш ли изобщо какво ти говоря? – той губи търпение. – Какво те кара да мислиш, че дори знам как се прави такова нещо?

– Не мисля, че ти знаеш – казвам.

Бъркам в задния си джоб и вадя снимката, на която са той и останалите от ордена. Дори като я гледам в ръката си, пак не ми изглежда реална. Не ми изглежда реално той да се е занимавал с нещо такова през цялото време и да не е казал нито дума по въпроса.

– Но те със сигурност.

Гидиън поглежда снимката. Не се опитва да я вземе. Не се опитва да направи нищо. Очаквах нещо различно. Да побеснее или да се опита да отрича. Вместо това той поема дълбоко дъх, сваля очилата си и потрива извивката на носа си с палец и показалец.

– Кои са те? – питам, когато ми писва да мълчим.

– Те – казва печално той – са членове на Ордена на Биодаг Ду.

– Създателите на камата – казвам.

Гидиън пак си слага очилата и уморено отива да седне зад бюрото си.

– Да – казва той. – Създателите на камата.

Така си и мислех. Но все още не мога да повярвам.

– Защо не ми каза? – питам. – През всичките тези години?

– Баща ти беше забранил. Той напусна ордена, преди да се родиш. Когато съвестта му надделя. Когато започна да решава кои призраци да убие и кои да пощади.

За момент в гласа на Гидиън избухва пламък. После изчезва и той просто изглежда съкрушен.

– Орденът на Биодаг Ду вярва, че камата е безпристрастен инструмент. И че не трябва да следва волята на някой друг. В техните очи ти и баща ти сте покварили този инструмент.

Баща ми да е покварил камата? Това са шибани глупости. Камата и нейното предназначение ме водят през целия ми живот. На баща ми му струваше неговият. Не може ли поне веднъж скапаното нещо да работи за моите цели. Имам право на това. Ние имаме право на това.

– Мога да видя какво се върти в главата ти, Тезеус. Вероятно не толкова добре, колкото твоя приятел с телепатичните способности на горния етаж, но мога да видя. Думите ми не променят решението ти. Изобщо не стигам до теб. Орденът създаде камата, за да отпраща мъртвите. Сега ти искаш да я използваш, за да върнеш тук едно мъртво момиче. Дори да е възможно, те по-скоро биха унищожили ножа, отколкото да допуснат това да се случи.

– Трябва да го направя. Не мога да я оставя да страда там, без да съм опитал – преглъщам с мъка и стискам зъби. – Обичам я.