Кралица на кошмара
Шрифт:
В дъното на стълбите се обръщам и протягам ръка за ключовете. Просто ще ги оставя близо до касовия апарат.
– Надявам се нищо не сте счупили през нощта.
Гласът идва толкова неочаквано, че Томас залита по последните няколко стъпала и се налага Кармел и Джестин да го хванат. Собственичката на ханчето е набита жена с тъмносива коса в джинсова риза. Зад бара е, гледа ни, докато подсушава чаши с бяла кърпа. Приближавам се и подавам ключовете.
– Не – казвам. – Нищо не сме счупили. Съжалявам, ако сме ви събудили.
– Малко шум – казва тя и повдига вежда.
Когато взима ключовете, на практика ги сграбчва от ръцете ми. Гласът е нисък, стържещ тътен; има тежък местен акцент, а клечката за зъби, която виси в единия ъгъл на устата , не прави по-лесни за разбиране думите .
– Трябва да ви взема двойно – казва тя. – Че ми създадохте допълнителна работа отсега нататък.
– Допълнителна работа? – питам.
– Всеки шотландски хан има нужда от духове – казва тя, като оставя една чаша и взима друга. – История за туристите. По няколко бавни стъпки в празните коридори през нощта.
Навежда се и ме поглежда.
– Явно ще трябва да го правя сама отсега нататък.
– Съжалявам – казвам и наистина е така.
Стискам зъби, за да потисна желанието си да се обърна и да изгледам Джестин, но знам, че няма да помогне. Тя просто ще мига невинно срещу мен, без да вижда, че нещо не е наред. Не ми харесва идеята да я следвам в непозната местност. Не и щом е толкова хитра, че да ме измами да наруша собствените си правила.
– Какво, по дяволите, беше това? – пита Томас, като излизаме навън. – Как е разбрала тази от хана?
Никой не отговаря. Нямам представа. Това място е странно. Хората само те поглеждат и всичко им е ясно, свързани са с магиите, сякаш всички са далечни братовчеди на магьосника Мерлин. Собственичката на хана беше обикновена жена, но като говорех с нея, все едно говорех с хобит. Сега, като сме навън, дори в хладния въздух се усеща нещо необикновено, а тъмнината между дърветата изглежда твърде тъмна. Но няма какво да се прави, освен да следваме Джестин, а тя ни води по грубо асфалтиран път, където пълним бутилките си с вода от една чешма и после се отклоняваме по една пътека от камъчета и чакъл през гората.
Веднъж като тръгваме, и слънцето се издига и най-после се вижда над върховете на дърветата, нещата изглеждат малко по-добре. Изкачването не е стръмно, пътеката е добре отъпкана, а хълмовете не са високи. Разминаваме се с хора на групички, тръгнали обратно към езерото и после по-нататък. Всички изглеждат весели, нормални, калени планинари, екипирани в „РЕИ“ и шапки цвят каки. Птици и дребни бозайници се мяркат в храстите и в клоните, а Джестин ни обръща внимание за някои от по-цветните индивиди. До момента, в който спираме за обяд и вадим увити в найлонови пликове плодове и вафли, дори кожата на Кармел си е върнала обичайния цвят.
– Още няколко
– Какво имаш предвид? – питам.
– Трябва да се движим по пътеката около половин ден и тогава да видим знака – отговаря Джестин.
– Какъв знак?
Тя свива рамене. Останалите си разменяме погледи. Кармел пита дали има предвид ордена, но аз знам, че тя не знае какъв е знакът.
– Каза, че си била тук и преди – започвам аз и очите невинно се разширяват. – Каза, че знаеш пътя.
– Не съм казвала такова нещо. Ходила съм при ордена и преди, но не знам как точно се стига, особено пеша.
Тя захапва един мюсли бар. Звукът е като от трошене на кости.
Опитвам се да си спомня. Вярно, че не го е казвала. Гидиън каза, че тя знае пътя. Но сигурно е имал предвид, че е разказан, а не че го е минавала.
– Как може да си била там и да не знаеш къде е? Нали там си отгледана? – питам аз.
– Отгледана съм от родителите си – казва тя и ми хвърля поглед с повдигната вежда. – Ходила съм там от време на време. Но винаги с вързани очи.
С Томас се споглеждаме просто за да потвърдим колко шантаво ни звучи това.
– Такава е традицията – казва Джестин, като вижда погледите ни. – Нали разбирате, че не всеки от нас я нарушава.
Не е нужно да питам кого има предвид.
– Много оплеска нещата в хана, Джестин.
– Така ли? Тя беше мъртва и камата я прати по пътя – тя свива рамене. – Всъщност е съвсем просто.
– Не е просто – казвам. – Този призрак сигурно никога не е наранил живо същество в целия си задгробен живот.
– И какво от това. Мястото му не е тук. Мъртвото си е мъртво. И не ме гледай така, сякаш ми е промит мозъкът. Твоят морал не е единственият морал на света. Само защото е твой, това не го прави верният.
– Но не се ли чудиш къде ги отпраща камата? – пита Томас в опит да задържи разумния тон.
Защото аз съм готов да покажа среден пръст. Или да се изплезя.
– Камата ги праща там, където им е мястото – отговаря тя.
– Кой ти каза така? Орденът ли?
Погледите ни с Джестин се срещат. Тя ще мигне първа. Дори ако очните ми ябълки трябва напълно да изсъхнат.
– Чакайте малко – казва Кармел. – Да се върнем на предишната тема. Искате да кажете, че никой не знае къде точно отиваме?
Тя ни оглежда; празните ни изражения потвърждават подозренията .
– И идеята е да оставим отъпканата и поддържана пътека и да влезем в дивата гора?
– Ще има знак – казва спокойно Джестин.
– Какъв, като флагче или нещо такова? Освен ако няма пътека от флагчета през гората, това не ме успокоява особено.
Поглежда ме.
– Видя през прозореца на стаята тази сутрин. Тези дървета се простират на километри. А дори нямаме компас. Хора са умирали така.