Кралица на кошмара

Блейк Кендар

– Кармел – казвам и протягам ръка към нея.

Тя ме чува, но не реагира; може би е в твърде голям шок, за да се движи. Гласът на Джестин става все по-силен, а призракът се издига над пода. Оголва жълтите си зъби; озверява с всяка секунда. Когато започва да се мята, пръска тиня навсякъде. Кармел изскимтява и покрива лицето си с ръка.

– Кас! Не мога да я държа още дълго – казва Джестин и в момента, в който го прави, заклинанието губи хватката си и призракът се спуска към леглото.

Не мисля; просто хвърлям ножа. Напуска ръката ми и се забива в ребрата с тупване,

сякаш се забива в ствола на дърво. Събаря я на място.

– Какво става? – пита Томас, който дотичва зад мен и ме избутва, за да отиде при Кармел.

– Добър въпрос – казвам и влизам навътре в стаята, за да затворя вратата.

Джестин се надвесва над ръба на леглото си и поглежда тялото на земята. Преди да мога кажа нещо успокояващо, тя се пресяга и го побутва, обръща го по лице, дръжката на камата стърчи право нагоре от гръдния кош.

– Не трябва ли… да се разпадне или нещо такова? – пита тя, вдигайки глава към мен.

– Ами, понякога експлодират – казвам и тя бързо се отдръпва. Свивам рамене. – В конкретния случай онзи беше вече изкормен, но като забих камата в остатъка от корема му, той просто… избухна. Не чак на малки парчета, нали.

– Бррр – Джестин прави гримаса.

– Кас – казва Кармел и когато я поглеждам, клати глава.

Млъквам, но, честно казано, ако очаква деликатност, тогава може би не трябваше да се връща. Отивам до призрака. Очите вече не се виждат; изчезнали са или са потънали в черепа. Въпреки че гнилата, лилава кожа си е гадна, както си му е редът, и въпреки че блести, сякаш е току-що извадена от водата, не е нещо по-лошо от другите неща, които съм виждал. Ако орденът нарича това тест, значи съм се тревожил твърде много. Побутвам внимателно призрака с крак. Вече е останала само телесната обвивка. Ще се разгради по собствен начин, а ако не, сигурно ще можем да вържем тежест и да я потопим в езерото.

– Какво стана? – питам Джестин.

– Беше странно – отговаря тя. – Както спях, и изведнъж бях будна. Нещо се движеше в стаята. Беше се надвесило над леглото на Кармел.

Тя кима към Кармел, която стои до вратата, а ръката на Томас прегръща раменете .

– И започнах заклинание.

Поглеждам Кармел, търсейки потвърждение, но тя свива рамене.

– Когато се събудих, това нещо беше до леглото ми. Джестин говореше някакви неща – тя се сгушва в Томас. – Всичко стана доста бързо.

– Какъв беше този напев? – пита Томас.

– Просто келтско заключващо заклинание. Знам го от малка – тя свива рамене. – Не беше това, което планирах да използвам. Просто беше първото, което ми дойде наум.

– Чакай малко. Какво искаш да кажеш с това, че не си планирала да го използваш? Защо изобщо си планирала да използваш нещо? – питам аз.

– Ами не бях; не точно. Просто знаех, че тук има духове. Не знаех със сигурност, че призракът ще се появи. Просто казах няколко думи, като прекрачихме прага, за да го подмамя, и после си легнах с надежда.

– Ти луда ли си? – крещи Томас.

Вдигам ръка и му правя жест да не вдига толкова шум. Той стиска устни и облещва очи към мен.

– Направила си го нарочно? – питам Джестин.

– Мислех, че ще

е добро упражнение – отговаря тя. – И, признавам си, бях любопитна. Учили са ме много как се използва камата, но, разбира се, не го бях виждала на живо.

– Следващия пък, като те гони любопитството, може да ти хрумне да споделиш със съквартирантката си – избухва Кармел.

Томас я целува по главата и я прегръща още по-силно.

Заглеждам се в трупа. Чудя се коя ли е била. Чудя се дали е била призрак, който би се наложило да убия при други обстоятелства. Джестин седи безстрастно в края на леглото. Ще ми се да я удуша, да крещя, докато се пръснат ушите, за това, че излага хората на опасност. Вместо това се навеждам да извадя камата си. Когато пръстите ми хващат дръжката, се поколебават, а стомахът ми леко се преобръща, когато трябва да я разклатя, за да издърпам острието покрай костта.

Ножът се измъква, обагрен с лилавееща кръв. Веднага щом изваждам цялото острие, раната започва да се разширява, кожата се топи на пластове, изкуствената материя на нощницата се разкъсва. Кожата изчезва и оголва кости, които почерняват, а после се превръщат в прах; цялото дезинтегриране на мускули, сухожилия, тъкан и коса се случва за по-малко от пет секунди.

– Никога повече не излагай приятелите ми на опасност – казвам.

Джестин ме гледа, без да трепне, непокорна, както обикновено. След няколко секунди кима и се извинява на Кармел. Но в тези няколко секунди усетих какво си мисли. Мислеше си колко лицемерно е от моя страна да кажа това.

Глава двадесет и първа

Преместваме нещата на момичетата в нашата стая, но след това никой не може да заспи. Томас и Кармел просто седят заедно на леглото, гушнати, без да говорят много. Джестин се намества в леглото ми, а аз прекарвам последните часове преди изгрева до прозореца седнал на стол, гледам черното петно на езерото.

– Това хвърляне беше брилянтно – казва ми Джестин в някакъв момент, търсейки помирение, а аз издавам някакъв потвърждаващ звук, все още неготов да говоря.

Струва ми се, че тя пак би заспала, но се чувства твърде виновна, като вижда колко потресена е Кармел. Веднага щом става достатъчно светло, започваме да се стягаме.

– Вече платихме – казва Джестин, докато тъпче пижамата в раницата си. – Май само трябва да оставим ключовете на бара и можем да тръгваме.

– Сигурна ли си, че ще стигнем oрдена тази вечер? – пита Кармел, като се вглежда в огромните пространства от мъгла и дървета.

Там има много мрак и почти нищо друго и изглежда сякаш е безкрайно.

– Това е планът – отговаря Джестин и нарамваме багажа.

Слизаме по стълбите, като се опитваме да издаваме възможно най-малко шум. Но сигурно това е излишно, имайки предвид данданията, която предизвикахме в три през нощта. Очаквах всички лампи да светнат и съдържателят да затропа по вратата с бейзболна бухалка в ръка. Само дето в тая държава не играят бейзбол. Може би щеше да стиска бухалка за крикет или просто голяма тояга, не знам.