Кралица на кошмара
Шрифт:
Права е. Има такива смъртни случаи. И то по-често, отколкото ни се иска да мислим. Но Гидиън знае, че идваме. Ако не се появим по график, ще прати някой да ни търси. Освен това дълбоко в себе си знам, че не можем да се загубим. Като гледам Джестин, ми се струва, че и тя не вярва, че можем. Но как да обясня това на Кармел?
– Томас, ти бил ли си в бойскаутите? – питам, а той присвива очи. Разбира се, че не е бил. – Виж, ако искате, може просто да се върнете по пътеката обратно до хана.
Томас се напряга от предложението, но Кармел скръства ръце.
– Никъде няма да
– Разбрано – казвам аз, а Джестин се усмихва.
Усмивката ме успокоява. Тя не е злопаметна; можеш да спориш с нея, без да я превръщаш в свой враг. През половината от времето, откакто я познавам, ме кара да искам да я удуша, но това ми харесва.
– Трябва да тръгваме след малко – казва тя. – Да не ни хване тъмното.
След още час и кой знае колко още километри Джестин започва да забавя ход. От време на време се спира и оглежда гората във всички посоки. Мисли, че сме стигнали достатъчно навътре. Сега започва да се притеснява, че знакът няма да е там. Когато се изкачва на билото на малък хълм, всички сваляме раниците си и сядаме, докато тя се оглежда. Въпреки че сме с подходящи обувки и в сравнително добра форма, всички сме уморени. Кармел разтрива коленете си, а Томас раменете си. И двамата са леко бледи и изпотени.
– Ето го – казва Джестин с тон, който иска да покаже, че винаги е знаела, че ще е там.
Тя се обръща към нас триумфално, с лукав блясък в очите. Виждам го надолу по пътеката, в дърветата край нея: черна панделка, завързана за ствола на едно дърво, на около пет метра над земята.
– Там ще се отклоним от пътеката – казва ни тя. – И от другата страна ще е орденът. Гидиън каза, че е само два часа през гората. Само още няколко километра.
– Ще се справим – казвам на Томас и Кармел и те се изправят, поглеждат към панделката и се опитват да превъзмогнат тревогата си.
– Сигурно в гората поне ще ходим на по-меко – казва Томас.
Джестин се усмихва.
– Точно така. Хайде.
Глава двадесет и втора
Това е вековна гора – казва Джестин, след като гледката постепенно се сменя от поляни и шишарки към широколистни дървета и паднали стволове, покрити с мъх.
– Красиво е – казва Кармел и е права.
Дървета се извисяват над главите ни, а в краката ни шепти одеяло от ниски папрати и мъх. Всичко наоколо е зелено или сиво. Там, където се подава почвата, тя е черна като катран. Светлината се процежда през листата, пречупва се от гладките им повърхности и засилва цветовете и очертанията. Единствените звуци идват от нас, вулгарни натрапници, чиито крака ходят слепешката и мачкат всичко наоколо и чиито брезентови раници се закачат и чупят клонки.
– Вижте – казва Томас. – Ето още един знак.
Вдигам поглед. Черна дървена табела е закачена за един дънер. С бяла боя е изписана фразата: „По света има много красиви места“.
– Доста странно – казва той и всички свиваме рамене.
– Излъчва смирение. Сякаш знаят, че тази
Джестин се усмихва на репликата, но като минаваме покрай табелата, нещо започва да гъделичка съзнанието ми. Образи започват да прескачат в съзнанието ми, несвързани, измислени неща, които не съм виждал наистина, като страници в книга.
– Знам това място – казвам тихо точно в същия момент, когато Томас сочи и казва:
– Там има още един.
Този път пише: „Спомнете си любовта на семейството“.
– Доста са напосоки – казва Кармел.
– Изобщо не са напосоки, ако знаеш къде сме – казвам аз и всички ме поглеждат напрегнато.
Не знам с какъв акъл Гидиън ни е пратил тук. Като го видя в ордена, може просто да му извия врата. Поемам дълбоко дъх и се ослушвам; абсолютното нищо се блъска на талази в тъпанчетата ми. Не пеят птички, не притичват катерички. Дори вятърът не свири. Полъхът е заглушен от плътността на дървесната маса. Под пласта чист въздух носът ми едва го усеща, смесен с дъха на глинеста почва и гниещи растения. Това място е осеяно със смърт. За това място съм чувал само от шарлатани като Руди Бристол-Маргаритката, място, което се е превърнало в страшна история за лагерния огън.
Гората на самоубиеца. Ходя през шибаната Гора на самоубиеца заедно с две вещици и нож, който привлича мъртвите като скапан морски фар.
– Гората на самоубиеца? – изскимтява Томас. – Как така Гората на самоубиеца?
Което, разбира се, предизвиква взрив от подобни тревожни въпроси от страна на Кармел и дори няколко от Джестин.
– Ами така, точно както ви звучи – отговарям и се взирам мрачно в безполезните табели, които реално не вършат никаква работа да променят решението на дошлите тук. – В тази гора хората идват, за да умрат. Или, по-точно, за да се самоубият. Идват от цял свят. Да вземат свръхдоза, да си прережат вените или да се обесят.
– Това е ужасно – казва Кармел.
Прегръща раменете си и се приближава до Томас, който също се накланя към нея, като изглежда достатъчно позеленял да е в тон с мъха наоколо.
– Сигурен ли си?
– Мисля, че да.
– Ужасно е. И единственото, което са направили, е да сложат тези смотани табели? Трябва да има… патрули или… лекари, или нещо.
– Представям си, че има патрули – казва Джестин. – Само че за да събират телата, а не за да предотвратяват самоубийствата.
– Какво значи „представяш си“? – питам. – Не ми казвай, че не си знаела откъде ще минем. Щом аз го знам от другата страна на земното кълбо, ти трябва да го знаеш като нещо в задния ти двор.
– Ами, разбира се, че бях чувала – казва тя. – От момичетата в училище и разни подобни. Но не мислех, че реално съществува. Беше като историята за гледачката, която вдига телефона и обажданията идват отвътре в къщата. Като Баба Яга.
Томас клати глава, но няма причина да не вярваме. Гората на самоубиеца не е нещо, за което полицията би искала да се говори публично. Повечето хора идват просто за да се самоубият.
– Не искам да минавам през нея – заявява Кармел. – Просто… не ми се струва редно. Трябва да заобиколим.