Кралицата на изменниците
Шрифт:
Сери кимна.
— Не мога и да се надявам на повече — отвърна той, влагайки в тона си цялата си благодарност.
— Ако се наложи да се върнеш, просто кажи името ми и ще останеш жив, но ще трябва пак да те изведем навън.
— Разбирам.
Двамата се гледаха още известно време, после Уърм кимна.
— Къде искаш да отидеш?
Сери се обърна към Аний и Гол. Дъщеря му изглеждаше разтревожена, а Гол беше пребледнял и изтощен. Къде биха могли да отидат? Имаше още няколко души, които им дължаха услуги, но наблизо нямаше нито едно скривалище. Нито един съюзник, на когото да
— Отведете ни там, откъдето дойдохме.
Мъжът каза нещо на младежите, които бяха спасили Сери и спътниците му. Уърм даде знак на Крадеца, че трябва да тръгне с тях, после се отдалечи, без дори да се сбогува. Сери реши, че обичаят на слигите е такъв и също се обърна.
Те напуснаха територията на слигите бавно, за което Сери беше много благодарен. След като страхът и облекчението се бяха разсеяли, мястото им бе заето от умората. Налегнаха го мрачни мисли. Гол също влачеше крака. Поне Аний можеше да разчита на енергията на младостта. Сери започна да разпознава стените, покрай които се движеха, и скоро след това водачите им слиги изчезнаха в тъмнината. Фенерът, който носеше Сери, пропука и угасна, защото маслото му беше свършило. Гол не възрази, когато Крадецът взе неговия фенер и ги поведе към входа към подземията на Гилдията.
Когато минаха през него и вратата се затвори зад гърбовете им, Сери усети как голяма част от напрежението и страха го напускат. Най-после бяха в безопасност. Той се обърна към Аний.
— Къде се намира стаята, в която се срещаш с Лилия?
Тя взе фенера и ги поведе по дългия, прав тунел. След като навлязоха в едно странично разклонение, те стигнаха до комплекс от стаи, свързани с криволичещи коридори. В съзнанието на Сери се появи неприятният спомен за тъмната килия, в която бе заключен от лорд Фергън, и той потрепери. Но тези стаи бяха различни — по-стари и като че ли нарочно разпръснати тъй хаотично. Аний ги въведе в една от тях, която бе почистена от прахта. В нея имаше няколко малки дървени сандъка вместо мебели и купчина износени възглавници за сядане. В единия край се виждаше тухлен комин. Тя остави фенера на земята и запали свещите, поставени в няколко ниши, издълбани в стената.
— Това е — каза тя. — Можех да донеса още мебели, но нямаше как да нося със себе си големи предмети и да не привлека нежелано внимание.
— Няма легла. — Гол седна с пъшкане на един от сандъците. Сери се усмихна на стария си приятел.
— Не се тревожи. Ще измислим нещо.
Но Гол продължаваше да гримасничи. Сери се намръщи, когато забеляза, че едрият мъж притиска длани към едната си страна под ризата. След това забеляза тъмното петно, което проблясваше на светлината.
— Гол…?
Едрият мъж затвори очи и се олюля.
— Гол! — възкликна Аний и се озова до него едновременно със Сери. Двамата го уловиха, преди да падне от сандъка. Аний придърпа възглавниците към него.
— Легни — нареди тя. — Нека да погледна.
Сери не можеше да каже нищо. Страхът бе смразил ума и гърлото му. Убийците сигурно бяха намушкали Гол по време на бягството. Или може би преди Сери да се събуди, и той бе видял как Гол отбива второто нападение
Аний избута мъжа от сандъка върху възглавниците, отмести ръката му настрани и надигна ризата, разкривайки малка рана на корема, от която бавно капеше кръв.
— През цялото време. — Сери поклати глава. — Защо не ми каза нищо?
— Не беше чак толкова зле. — Гол сви рамене и потрепна. — Започна да боли едва когато отидохме да говорим с Уърм.
— Обзалагам се, че сега те боли много — каза Аний. — Според теб колко е дълбока?
— Не много. Не знам. — Гол се закашля и лицето му се изкриви от болка.
— Може да е по-зле, отколкото изглежда. — Аний седна на петите си и погледна към Сери. — Ще доведа Лилия.
— Не… — възрази Гол.
— Когато напуснахме къщата на Кадия, оставаха само няколко часа до зазоряване — каза Сери. — Лилия може да е вече в Университета.
Аний кимна.
— Може. Има само един начин да разберем. — Тя го погледна и вдигна въпросително вежди.
— Отивай — каза й той.
Тя го хвана за ръката и я притисна към раната. Гол простена.
— Не спирай да я натискаш и…
— Знам какво да правя — отвърна Сери. — Ако не успееш да я доведеш, поне донеси нещо чисто за превръзка.
— Добре — отвърна тя и взе фенера.
После излезе от стаята и стъпките й утихнаха в мрака.
Глава 2
Срещи
Да взема ли кръвния пръстен на майка ми? — попита Лоркин, докато Денил влизаше през отворената врата на стаята си в Дома на Гилдията.
Денил погледна към пръстена в ръката му топче от червено стъкло, монтирано върху халка. „Ако нещо се обърка по време на срещата със сачаканския крал, добре ще е и двамата да разполагаме с начин да се свържем с Гилдията — помисли си той. — Но ако нещата не се развият добре, кръвните пръстени и на двама ни може да бъдат открити и конфискувани, а после да ги използват като инструмент за мъчение и разсейване срещу Оусън и Сония“.
Това бе недостатъкът на кръвните камъни. Те пренасяха мислите на приносителя им до съзнанието на магьосника, чиято кръв бе използвана за направата им. Но създателят им не можеше да спре да усеща мислите на приносителя, което беше особено неприятно, ако приносителят биваше измъчван.
Точно това бе причинено на неговия стар приятел и наставник Ротан от един от сачаканските изгнаници — наричани ичани — които преди двайсет години бяха нападнали Киралия. Мъжът беше заловил Ротан, но вместо да го убие, той бе направил камък от кръвта му. После го слагаше на ръката на всяка една от жертвите си и заливаше Ротан с чувствата и мислите на ужасените, умиращи киралийци.
А кой от Черната магьосница Сония и Разпоредителя Оусън ще бъде засегнат повече, ако пръстенът му бъде отнет? Денил потрепери при очевидния отговор.
— Остави го — посъветва го той. — Аз ще взема пръстена на Оусън. Дай ми този на Сония да го скрия, в случай, че прочетат съзнанието ти и научат за него.
Лоркин погледна към Денил със странен, леко развеселен блясък в очите.
— Не се тревожи, няма да успеят да прочетат нищо.
Денил погледна изненадано младия магьосник.